Най-хубавите стихотворения за майката от арх. Серафим Алексиев

СТИХОТВОРЕНИЯ ЗА МАЙКАТА

МАЙКА МИ

Съсухрена, слаба, превита
под многото свои години
тя носи във кошница жито
и китка от росни градини…
Небето мъгливо тъй жалко
над тихите гробища плаче!
Задушница днес е… Не малко
забрадки се мяркат във здрача.
И майка ми спира пред гроба
на свойте покойни дечица
да палне във ранната доба
кандилце и две-три свещици.
Ей тука, в пръстта ги зарови
съпруг и деца ненагледни.
А мъките — люти отрови —
личат по страните ù бледни.
Избухнала скръб я задавя,
и всичко кат сън ù се струва…
Цветята на гроба поставя
и кръста самотен целува.
А тъжните плачещи вейки
съчувствено тихо се скланят.
Свещеникът, бавно кадейки,
пей тихичко: “Вечная памят”.
И тя се със болка в гърдите
във близкото минало вглежда.
Тук вижда в земята зарити
тъй много любов и надежда!…
Но вяра в душата ù шепне,
че те са там някъде живи!…
И нещо в сърцето ù трепне.
Тя бърше сълзите горчиви…
Ех, майко, година е вече,
откакто и ти си отиде!…
“Ще ида покойните — рече —-
дечица оттатък да видя!”…
Сърцето, в любов изгоряло,
милееше живи и мъртви.
То с радост раздаде се цяло,
угаснало в сетните жъртви.
И днес посред таз върволица
и ние към гроба ти крачим
и носим ти жито, свещица
и, в спомен унесени, плачем.
В живота сме тъй угнетени
без твоята блага усмивка!
И стенат сърца уморени
без теб, наша сладка почивка!
Единствена вярата крепка
е светла заря във скръбта ни!
Ликът ти в сълзите ни трепка.
Ний плачем, с надежда огряни!
О, слънчице наше залязло!
Ти пак ни изпълваш сърцето!
Ний знаем, при Бога възлязло,
ти грееш ни там от небето!…
ноември 1953 г.

ПИСМО ДО МАМА

Слънце мое сяйно, мила мамо!
Моя радост, тиха моя скръб!
В тоз далечен край да знаеш само,
колко твоят образ ми е скъп!
Във деня, кога се разделих
от обятията твои топли,
аз не плаках, аз бях твърд и тих,
но в сърцето си чух глухи вопли.
Сам не знаех, че за мен си ти
въздух, слънце, сянка благодатна,
че без тебе ще ме сполети
толкоз мъка, майко моя златна!
Докато при теб и с теб живях,
не усещах добрините твои.
Аз не виждах нищо чудно в тях.
Смятах, че това права са мои.
Но сега, кога не съм при тебе,
и вей хлад от всеки чужд покров,
как ми липсваш! Как ми е потребен
пламът чист на твоята любов!
Всякога ти сетнята си хапка
даваше ми, за да бъда сит.
И софрата бе за тебе сладка,
щом ме виждаше, че съм честит.
Спомням си подробности сега, —
как над мене в болести си бдяла,
с колко вяра и с каква тъга
Богу си молитвички шептяла.
Как е гряло твоето сърце
като свещ над мене нощи цели,
как напуканите ти ръце
неуморно са за мене плели.
В кухнята, на двора, на чешмата,
с хурка, със игла, на малък стол,
аз те виждам през далечината
все в един и същи ореол.
Ти бе тъй съсухрена, привита,
но велика в своя малък ръст.
всякога изглеждаше честита,
скритом носейки огромен кръст.
О, тогаз не виждах нищо аз!
Тулеха те много дреболии
от очите ми, че всеки час
хвърляше те в нови залисии.
Аз не знаех, че и в дребни грижи
е могло човек да е велик,
че и в най-прихлупените хижи
може да сияе мъченик.
Как копнея да се върна веч,
да прегърна мойта чудна мама!
Мъничка отблизо, отдалеч
ти изглеждаш ми безкрай голяма!
Аз се моля Бог над теб да бди,
за да бъдеш здрава, майко златна,
и да бъдат светли твойте дни
като дълга, светла вечер лятна!
Приеми далечните привети,
мойта обич свежа като крин!
Приеми с това писмо сърцето
пламенно на твоя любящ син!
Март 1949 г.

СЛЕД РАЗДЯЛА

В очите ти кротки, о мамо,
аз виждам да свети душата ти.
О, гледай ме, гледай! Туй само
аз искам — да милвам ръката ти.
Ти плачеш, че скръбен бе пътят,
по който ти скръбно бе кретала,
и сълзи душата ти мътят,
душата, с коя ми бе светила!
Но не, не плачи! Прегърни ме!
Аз пак съм при тебе, самотната.
О, маминко, благослови ме
с таз груба десница работна.

ПОМЕН

Майко скъпа, да отслужим помен
сбрали сме се днес на твоя гроб.
Не един възкръснал светъл спомен
из живота ти безмълвно-скромен
ни заставя да сведеме лоб.
В скръб годините без теб отлитат,
и животът ни е тъй унил!
Ала мислите неволно скитат
в спомени за дни честити,
дето грее твоят образ мил!
Ето те — крило над нашта къща!
слънчев лъч над свиден бащин дом!
Твойта обич все ръце разгръща
неуморна сълзи да поглъща
и да сее сговор мълчешком!
Няма във устата ти проклятия.
Твоите очи са все добри!
Спор ли пламне сред сестри и братя,
злото гасне в твоите обятия,
и пак мир започва да цари!
А когато празник свят настъпи,
колко радост ти ще създадеш!
Със любов съкровищата скъпи,
дето са в душата ти прикътани,
ти на всички ни ще раздадеш!
Де си днес да ни сбереш отново
пак под твойто майчино крило
до сърцето всякога готово
да ни топли с благото си слово,
както туй е някога било!
Как ни беше ти необходима!
Колко тихо между нас живя —
все незабелязана, незрима,
но във обичта си несломима,
обич, що смъртта ти надживя!
Архангелова задушница, 1954 г.

ЕДНА УЧАСТ

Ти помниш ли как майка ти с целувки
обсипваше те, пълна с доброта?
В прегръдките ù, в нежните милувки
за пръв път ти усети любовта.
Кандилцето на вярата във Бога,
що пална тя във твоите гърди,
откри пред теб на чуден свят чертога,
и мина твойто детство без беди.
От майка си узна ти за доброто.
То трепкаше в добрите ù слова!
То пламна и във теб! Така в живота
ти като ангел чист се озова.
На поривите девствени в разгара
ти зажадува вечни висоти.
Звездицата на твойта светла вяра
път сочеше ти. В него тръгна ти.
И всеки ден ти виждаше по-ясно,
че всичко крие смисъл в тоя свят.
И дълго ръководеше те властно
в живота Божията благодат …
Но ето, след години те догони
на ада чер стоглавата ламя.
Тя с хитра реч в теб вярата подрони
и хвърли те в калта на таз земя.
Ти пи със жадни устни мътна тиня
и почна да рушиш със див възторг
на чистотата дивната светиня,
отрекъл се от съвест и от Бог.
Отвикнал да се молиш и да плачеш,
от всичко свято ти се отчужди.
Ала откакто в лош път взе да крачиш,
навлезе мракът в твоите гърди.
Убита, майка ти отиде в гроба,
а Бог напусна твоето сърце.
Тогава те обзе безсилна злоба,
че ти остана с празни две ръце.
Така в духа ти нищо не остана —
ни порив чист, ни светъл идеал,
освен сърдечната дълбока рана.
Ах, братко, тъй за тебе ми е жал!
Днес есен безнадеждна, свела ниско
мъглите си над тебе, те души.
Ти виждаш — твойта зима тъй е близко!
Кой в таз несрета ще те утеши?
Разбра ти вече, че светът не може
мир да даде! Той подигра се с теб!
Затуй днес тъжно стенеш: “Мамо! Боже!” —
свит на порока в черния вертеп!
Но, бедни мой, не падай в отчаяние!
Че жив е Бог! И майка ти живей!
Тя слуша горе твоето стенание
и пред престола Божи сълзи лей.
За теб възнася тя молитви топли
пред Господа със вдигнати ръце.
Не ще останат празни тия вопли
на майчиното любещо сърце.
Спомни си детските минути святи
и кай се, и сълзи проливай ти!
Тогава Бог пак в топлите обятия
на твойта майка ще те приюти!