Бог дава, Бог взема – разказ за деца
Сякаш по-силно и по-весело от друг път звънеше тази сутрин малката камбанка на селската църквица. Тя блестеше на слънцето като златна.
Не беше някакъв особен празник, обикновен неделен ден беше, но въздухът беше тъй чист и свеж, слънцето с такава усмивка изпращаше топлината си върху земята, която се пробуждаше от зимния сън – че всичко това правеше празникът да изглежда по-тържествен.
От всички врати на малките къщички заизлизаха празнично облечени селяни – мъже, жени и деца и се отправяха към църквата.
Излезе от своята къщурка и прегърбеният дядо Неделчо, прекръсти се набожно и с бавни стъпки пое също натам.
– Къде толкова рано, старче?
Дядо Неделчо се обърна. Отзад го настигаше Ивен Ясенев, най-богатият в селото.
– Добро утро! – поздрави кротко дядо Неделчо. – Как къде? Там, където и ти отиваш – в църквата! Нали там ни вика камбаната!
Иван се засмя.
– Имаш грешка, старче, аз не отивам в църква! Какво ще правя там? Не съм си изгубил ума да се затворя в нея и да пропусна това хубаво време за разходка. Виж какъв хубав ден. Грешно ще бъда да не го използва човек за разходка.
– Как грешно? Грешно ще бъде да не отидеш на Божия празник в църква!
– Не е тъй, старче. За старите в църква може да е добре, но за мене не е така. Ето, виж, взел съм и кошница; ще отида до горичката – и хем ще си направя хубава разходка, хем ще набера и гъби. Чувам, вече започнали да никнат – едни такива хубави: червени, бели…
– Ех, Иване, какво приказваш, сякаш не си християнин. Дал Господ време и за разходки. Но сега в църква служба се служи – там трябва да отидем всички да се помолим Богу. Ето, пролет е сега – лятото скоро ще дойде: да помолим Бога да ни даде плодородие. Да ни прати дъжд…
– Виж, да ти кажа ли, дядо Неделчо, аз нямам нужда да се моля. Това, което имам, ми стига и престига. И да има и да няма плодородие, аз не ще почувствам глад: хамбарите ми са все пълни. Който си няма, да ходи в църква да се моли. Аз няма защо да се моля и предпочитам да отида в гората да си напълня кошницата с гъби.
– Гъбите не ще избягат – и после можеш да ги набереш, Иване, но не са хубави думите, които каза. Някога ще съжаляваш за тях.
– Ще съжалявам, ако пропусна този хубав ден и се затворя в църкавата, старче! – подигра се Иван и като подсвирна весело, забърза към гората.
– Виж го ти, – продължаваше да шепне на себе си дядо Неделчо, – какво приказва! Хвали се с богатството си, а за Бога не иска и да знае. А не си и помисля, че това, което има, от Бога го има. Че Бог му го е дал. И че, ако поиска, Той може да Си го вземе…
* * *
Надвечер по небето започнаха да се събират облаци. Настъпи тъмна нощ. Изведнъж се изви буря, светкавици започнаха да прорязват тъмнината, прокънят първият пролетен гръм…
Селяните се изпокриха в къщите си. Владееше ги едновременно и страх и радост: страх да не би бурята да им причини нещастие – и радост за изобилния дъжд, който се изливаше върху зажаднялата земя.
Опасността за добрите хора мина. Спря бурята, престана и дъждът – и на другата сутрин пак засмяно изплува слънцето иззад облаците, които бързо се разпръснаха. Селяните наизлизаха в полето и с радост се любуваха на оросените от благодатния дъжд ниви и ливади. Сърцата им се изпълваха с благодарност към Бога и с надежда, че Бог ще благослови труда им и ще ги възнагради с хубава жътва.
Единствен от всички не беше радостен Иван Ясенев, селският богаташ. Тази същата буря, която за една нощ изля толкова благодат над селото, в същата нощ го превърна в последен бедняк. Бурята повреди неговите ниви, мърния запали къщата му, заедно с препълнените хамбари и добитъка му – и само той с децата си едва успя да се спаси от опожарения свой дом.
– Да, – мълвеше просълзен той на доближилия се да го утеши дядо Неделчо, – да, старче, Господ ме наказа за хвалбите ми и за моето богохулство. Сега чак разбрах, че без Бога ние нищо не можем да направим. Че Той е, Който дава богатството, Той е и Който ни прави бедни.
– Урок ти даде, Господ, Иване. И добре е, че ти разбра този урок. Но, успокой се – Бог не ще те забрави и пак ще бъде милостив към тебе: само вярвай, моли Му се и се надявай!
Иван се наведе към костеливата ръка на дядо Неделчо, пое я и я целуна. Капчици мокреха ръката на стареца. Това бяха сълзите на Иван: в тях бликаше едно искрено разкаяние пред Бога. Те бяха и едно обещание, че този, който ги проливаше, занапред ще се старае да бъде добър и истински християнин.
Станислав Ваклинов, „Гласът на ангелчето” 1945 г.
Когато сме в нужда, се сещаме да се обърнем към Бога, а когато сме добре – забравяме. Затова и Бог понякога се налага да отдръпне Своята благодатна закрила от нас и така да ни даде урок. А урокът е, че всяко добро нещо, което имаме е дар от Него, защото Той е Творецът на всичко видимо и невидимо.
Хубаво е, че богаташът Иван плаче и ние се радваме за него. И да е направил грешка – поправил се е. Сълзите му не идват от тъгата за това колко много е изгубил, но от това, че е разбрал своята вина. И ние като него трябва да тъжим не когато пострадаме, а когато оскърбим Бога, Който толкова много ни обича и всичко даром ни дава.
Източник: Аrhiereiskopz.com
