Личността и делото на св. цар Борис Покръстител с икона за оцветяване

Докладът е изнесен в рамките на 17-та Седмица на православната книга, Варна, 2015 г.

Ваше Високопреосвещенство, уважаеми организатори на този превърнал се вече в традиция голям православен форум, уважаеми отци, братя и сестри в Господа. Преди всичко искам да благодаря за поканата да взема участие в поредното 17 издание на Седмицата на православната книга в гр. Варна. Град, който завинаги е свързал името си с най-ранната християнска история не само на българските земи, но и в общохристиянски контекст. Град, чиято слава е толкова голяма, че руснаците в края на 18 век създават собствен едноименен град на Черно море – днешна Одеса, в желанието си да споделят славата на древния Одесос. Варна е изключително значим древен център, люлка на най-старата и значима култура не само в Европа, но и в света, имам предвид Варненския некропол, с откритото в него най-старо злато на света, дело на неизвестни нам предци, чиято висока култура и степен на развитие преобръща всички утвърдили се вече исторически и културологични модели и стереотипи за Древния свят. Град, който привлича вниманието на светите апостоли и става обект на проповедта лично на св. ап. Андрей Първозвани, който сам ръкополага за пръв епископ на града св. ап. Амплий. Св. ап. Амплий е ученик и близък съработник на св. Павел, чието благочестие и добродетели дотолкова са впечатлили апостола, че в своето Посланието до Римляните пише: „Поздравете обичния ми в Господа Амплий“ (Рим. 16:8).

Всичко това научаваме благодарение на една друга изключителна личност от ранната история на Църквата – св. Доротей Тирски, голям раннохристиянски мисионер, писател и просветител, чието дело все още е слабо познато на църковно-историческата наука, който на два пъти е изпращан на заточение в град Варна (древния Одесос) и който при второто си заточение тук, на 107 годишна възраст, през 362/3 г. от р. Хр. мъченически загива, по времето на император Юлиан Апостат. Тук в околностите на Одесос (Варна) и близкия Марцианопол (Девня) проповядва и друга ученичка и спътница на св. ап. Павел, обърната лично от него към Господа – света равноапостолна Севастиана, която загива мъченически по времето на гоненията на император Диоклентиан.

Градът е свързан и с други раннохристиянски значими личности, които пръскат светлината на Христовото слово по нашите земи, чиято памет чака да бъде възкресена и към тях отново да потече нашата молитва. Казвам това, защото светецът няма нужда от нашата молитва за себе си, него Сам Господ е прославил и утвърдил с думите Си: „Бъди верен до смърт, и Аз ще ти дам венеца на живота” (Откр. 2:10). Но ние, страдащите и лутащите се в пътя към Христа и Църквата, имаме нужда от тяхната молитва за нас, от тяхното покровителство, защото те с живота си са заслужили дръзновението да бъдат наши застъпници на Небето. Те предстоят пред Господа и с нетърпение очакват да чуят нашите молитви, отправени към тях, за да ги пренесат пред престола на Вседържителя. Те, нашите по-големи братя и сестри във вярата, които, оделотворявайки своята преизобилна любов към Твореца и творението тук на земята, са заслужили правото от Този, Който сам е Любов, да отправят още по-преизобилно тази любов към нас сега, когато са при Него.

Варна е свързана и с името на една от най-значимите личности в историята на България и българската Църква – св. цар Борис. Изказани са различни хипотези, включително и такава, че той се е оттеглил в местния манастир при Джанавара. Тази версия няма как да бъде доказана на този етап, както не можем да докажем или отхвърлим другите, че това се е случило в големия манастир при най-голямата средновековна базилика в света, изградена от св. цар Борис пред стените на Плиска, нито, че това се е случило в Марянския манастир край гр. Елена, или манастира св. Пантелеймон до Велики Преслав. Факт, който обаче не се нуждае от доказателства, е, че големият скрипторий при манастира в Джанавар тепе е бил многократно посещаван и надзираван както от св. цар Борис, така и от неговия син Симеон и от неговия внук св. цар Петър. И че този манастир и книжовната школа при него са един от изворите на Златния век на българската писменост и култура.
Трудно е да се пише за живота и дейността на светец, защото само светите разбират светците; само те, чиито живот е подобен на живота на светеца, могат да обяснят това, което съставлява основата на тяхното битие. Апостол Павел пише на коринтяните: „Понеже кой човек знае, какво има у човека, освен човешкия дух, който живее в него? Тъй и Божието никой не знае, освен Божия Дух.” (1Кор.2:11).

Неимоверно трудно е да се направи словесен портрет, да се опише делото на една личност, за която добродетелите се изписват само с главна буква. Личност, която уверено можем да твърдим, че и симпатизанти, и критици могат единствено да определят като най-големия, най-мъдрия, най-величествения и достоен български владетел. Владетел, чието дело, безкористност и преданост, чиято далновидност, любов и енергия ще останат завинаги ненадминати в историята на България – свети благоверен и равноапостолен цар Борис, получил в светото кръщение името Михаил.

Кой е свети цар Борис І Михаил?

Корпусът от изследванията, свързани с проблемите на официалното приемане на християнството от България, с делото на св. цар Борис, на светите братя Кирил и Методий и на техните ученици, надхвърля няколко десетки хиляди статии, студии и монографии дело на учени от цял свят. Независимо от това, неяснотите около това велико дело и участниците в него не намаляват. Изследванията са базирани предимно на гръцките и латинските свидетелства за този период, като със съжаление трябва да отбележим, че българските често се пренебрегват, а сведенията в тях понякога се интерпретират тенденциозно и свободно. Както отбелязва един наш историк, изглежда невероятно, но факт, че най-голямото постижение на християнската цивилизация в Източна Европа – приемането на християнството от българския народ, създаването и разпространението на българската писменост и литература, въвеждането на богослужение на български език – е един от най-слабо осветените от историографията въпроси. И до днес продължават спекулациите и наложилите се клишета от марксистката историография, която не можеше да игнорира голямото дело на св. цар Борис, но направи достатъчно, за да го опорочи и замъгли до степен, че днес не винаги можем да се ориентираме в лабиринта от полуистини и идеологеми, които, ако и да не успяха да заличат делото на Църквата в България, то успяха достатъчно да го обезличат. Наложително е много от проблематиката да се преосмисли, да се постави в правилния й не просто исторически, но църковно-исторически контекст, защото само тогава много парчета от пъзела, върху които светските историци недоумяват ще намерят правилното си място.

Един от проблемите в съвременната българска историография е, че част от историците ни не осъзнават неоспоримия факт, че в Средновековието канавата на всички процеси и събития в обществата е колкото политическа, толкова и верова, определяща се от религиозния мироглед на участниците в тях…

До нас не е достигнало ранното (старобългарско) житие на св. Борис І Михаил и независимо от факта, че споровете за него в науката продължават, ние сме повече от убедени, че такова е съществувало. Увереност за това ни дават както достигналите до нас различни жития на неговите съработници – светите братя Кирил и Методий и учениците им, ранната иконография на св. цар Борис, която е достигнала до нас в миниатюрите в Учителното Евангелие на Константин Преславски от средата на ХІІ в и в „Слово за антихриста” на св. Иполит Римски – превод от началото на ХІІ в. Можем да предположим, че прототипите на тази иконография са още от Х в., като се има предвид, кога се датира самото създаване на Учителното Евангелие на епископ Констатин Преславски.

Сухите, оскъдни биографични данни, достигнали до нас, трудно могат да осветят дори частично личността на този изключителен българин, който Бог избира и поставя начело на държавата ни. Годината, в която св. цар Борис І се ражда не ни е известна, условно приемаме, че се е родил през първата половина на ІХ век някъде през 817-819 г. Известна е датата на блажената му кончина 2 май, събота вечер, като ни съобщава Тудор Докс, и когато Светата ни Църква чества неговата памет. Годината, в която почива св. цар Борис, макар и официално приета за 907 г., е също дискусионна. Твърде е вероятно, това да се е случило няколко години по-късно, около 912 г., началото на 913 г., тъй като от лятото на 913 г. виждаме промяна в поведението на неговия син и наследник на престола – цар Симеон Велики.

От средата на 913 г. започва неуморната офанзивна политика на цар Симеон спрямо Византия и другите съседи на България, която слага край на дългогодишния мир, наложен от св. цар Борис. Промяната на тази политика можем да си обясним само със силата и респекта, който е имал св. цар Борис както по отношение на своя син Симеон, така и по отношение на всички слоеве население в българската държава, и само тъжно събитие, като неговата смърт, може да доведе до подобна промяна в поведението им. Тази сила и респект към св. цар Борис се проявява и в свалянето на разюздания Владимир Расате от престола и в послушанието на цар Симеон към баща си до самата му блажена кончина Това наше мнение косвено се потвърждава и от откритите изключително ценни печати на св. цар Борис – Михаил, единият от тях е открит тук, недалече от Варна, в добилия вече популярност манастирски комплекс в „Караач тепе”. На един от тези печати пише: „Богородице, помагай на своя раб, станалия монах Михаил, владетел на България”. Този печат, както и друг, на който пише само „Богородице (Господи) помагай на Михаил, владетел на България”, но светецът е изобразен не като цар с корона, а като монах, показват, че св. цар Борис и след доброволното си оттегляне от престола и замонашването си през 889 г. е запазил прерогативите си на „владетел на България”, а неговите синове, съответно Владимир (Расате) и впоследствие Симеон, са били само съуправители на своя баща. Каноничното право и византийската история не познават такъв прецедент, който явно е наследство от българската правна норма, действаща до този момент, един замонашил се владетел (оттеглил се от престола) да продължи да съвместява „ангелския образ” – монашеското пострижение, и управлението на държавата! Този парадокс не е бил обект на специално изследване в историографията и има нуждата от задълбочено проучване.

Изворите ни казват, че св. Борис е син на кан Пресиян (Персиан) 836-852 от династията на кан Крум и внук на болярина Звиница, който пък е внук на кан Омуртаг. Една много ценна приписка от Чивидалското евангелие ни съобщава, че св. цар Борис има двама братя – Докс и Гаврил, съпругата му се нарича Мария и имат шест деца – четири сина Расате, Гаврил, Симеон и Яков и две дъщери Пракси и Анна, като Пракси през декември 867 г. забележете, е вече монахиня!

Тези кратки и откъслечни данни в телеграфичен стил не казват много за светеца. Но те могат да бъдат вдъхновени за живот и да дадат някаква по-пълна представа за образа и истинското величие на личността му от достигналите до нас множество различни сведения за неговите дела. Името на св. цар Борис Михаил и делото му са записани със златни букви в световната история. Извършеното от него е главна новина и обект на коментар на всички големи исторически хроники, истории, анали, кореспонденции както на Изток, така и на Запад. Големият интерес към личността му както във Византия, така и сред монархиите, намиращи се под юрисдикцията на папата, свидетелстват за значението на делото на светеца, а значението на делото на св. цар Борис Михаил за тогавашния цивилизован свят свидетелства за значимостта на България, която и Константинополският патриарх, и Римският папа желаят да имат под крилото си.

Източната римска империя, Българската империя и новоформиращата се империя на франките – това са трите християнски сили на Средновековието. Изтокът е под омофора на Константинополския патриарх, а Византия необратимо губи сили и ресурс в полза на арабите. Западът е под палиума на папата, но православието в Рим е в смъртната хватка на далеч не-ортодоксалното немско духовенство. От това, накъде ще се ориентира България, се определя в чия полза ще се наруши съществуващият църковно-политически паритет. Папата предусеща огромната опасност за Църквата от набиращата сила империя на франките и се опитва с редица мерки и събори да ги държи далеч от контрола върху Рим. Приснопаметният отец – професор Йоан Романидис по прекрасен начин описва тези процеси в своето изследване за „Филиокве”. „Трябва ясно да заявим, че спорът за filioque не е конфликт между патриарсите на Стария и Новия Рим, а конфликт между франките и всички римляни – както на Изток, така и на Запад”, казва о. Романидис и думите му много проникновено отразяват процесите в Църквата през този период. България официално приема християнството точно в разгара на този конфликт, който завършва с окончателното превземане на папската институция от франките през 1009 г. и, забележете, само няколко десетилетия по-късно, през 1054 г. ще настъпи и окончателния разрив между Изтока и Запада. Те ще се отделят в църковно отношение в най-голямата схизма, която продължава и се задълбочава и до днес. В привличането на България папата търси и политически и идеологически съюзник, който да противопостави на франките. Латинските извори от това време, които са изпълнени с различни сведения за процесите, които протичат между Рим и България през този период, по прекрасен начин отразяват това. България е трябвало да се превърне в спасителката на Рим и Западното православие от франките. Папата вижда в България спасителен пояс срещу натиска на франките. Топлият прием, който той оказва на светите братя Кирил и Методий, епископското ръкоположение на св. Методий, официалното признаване и освещаване на българската азбука от папата и краят на триезичната ерес, многобройните отстъпки към св. цар Борис и пратениците му са само част от свидетелствата за това, че България е била крайъгълен камък за самото съществуване на Православния Рим. Сведенията от Фулденските анали, Животоописанието на папа Николай І от Атанасий Библиотекар, Ксантенските летописи, Хрониката на Херман Аугуйски, Хрониката на Бертолд, кореспонденцията на папа Инокентий ІІІ с цар Калоян и т.н. също недвусмислено говорят за това. Те утвърждават, че българите са покръстени или лично от самия папа, или от изпратеното от него духовенство в България. Хрониката на Андреа Бергомат от, забележете, 867 г. отбелязва, че св. княз Борис І Михаил е кръстен лично от папата при своето посещение в Рим. Евгений Вулгарий през 912 г. говори за покръстването на българския народ от папа Формоза.

Кому са били необходими тези неверни свидетелства и твърдения? При всички положения само и единствено на папата. Едва ли на него не са били известни сведенията, които ние упорито продължаваме да игнорираме и да твърдим, че са легендарни, а именно, че св. Константин Кирил Философ поставя началото на приобщаването към Църквата на българите (т.нар. Брегалнишката мисия), отбелязана в Краткото житие на св. Кирил, в Солунската легенда, в Приложното Кирилово житие, в Краткото и в пространното житие на св. Климент Охридски, във Второто българско житие на св. Наум, в Дукляновския летопис, в Повесть временных лет, в Чешката легенда, в Моравската легенда, в Бориловия синодик и т. н., а Пространната хроника на венецианския дожд Андреа Дандуло дори директно посочва св. Константин Кирил като кръстник на св. цар Борис…. Прекалено много са свидетелствата, че св. цар Борис се е познавал лично със св. Константин Кирил, че е бил съпричастен, ако не и инициатор на съставянето на българската азбука, за да продължават те да бъдат неглижирани. Ако Брегалнишката мисия е била само плод на фантазията на автори от 10 -11 век, с какво отричащите я могат да обяснят неимоверната грижа, която св. цар Борис полага за третия дял от България – земите на днешна Македония, Албания? Защо там са изпратени най-достойните и преки наследници и ученици на св. братя – св. Климент, св. Наум? Каква е причината там да се намират мощите на св. Горазд и св. Сава – в стара българска област Кутмичевица, в Белия град (дн. гр.Берат).

Защо св. Ангеларий, за когото знаем според преданието, че умира в Плиска, също е погребан в гр. Берат, дн. Албания. Защо от седемте съборни храма, които св. цар Борис изгражда наред със стотиците други храмове и манастири, се предполага, че три или дори четири са на територията на този Трети дял от Българската държава? Можем да зададем още много подобни въпроси. Но не е ли всичко това пряко свидетелство, че именно от там, от този Трети дял (присъединен към територията на България именно от кан Персиан) започва управлението на държавата на св. цар Борис, който, както виждаме в традицията на българските канове, е съуправител на своя баща кан Пресиян до 852 г., когато баща му умира и той поема управлението на държавата? Че от там св. Константин Кирил започва онова грандиозно дело, което св. цар Борис окончателно завършва в 865 г.? Въпроси, които могат да получат задоволителен отговор само в светлината на излизането от легендарност на Брегалнишката мисия на свети Климент.

И в светлината на случилото се там ще можем ясно да си дадем сметка за това, че св. цар Борис, подобно на св. цар Константин Велики, преминава през един дългогодишен период на въцърковяване, на катехизиране, на подготовка за свето Кръщение и самият акт на неговото Кръщение е вече плод на дълбока вяра, на осъзната необходимост от връзка с Живия Бог, а не, както и до днес мнозина историци продължават да пишат, хаотичен акт, продиктуван от конюнктурни съображения, от страх, дребни сметки и раболепничество пред Византия. Само истинската, дълбоката вяра може да направи от един монарх на първата сила в Европа (независимо какво се пише за неуспехите на бойното поле на св. цар Борис, за мнимите му поражения и т. н., той ясно е съзнавал истинския силов потенциал на България, който виждаме в действие при неговия син), какъвто е бил св. цар Борис, истински монах. Не случайно подчертахме и момента с дъщеря му Пракси, която виждаме, че през 867 г. е вече монахиня, без обаче да знаем, колко години преди това се е замонашила. В този ред на мисли, които са подкрепени от всички последващи действия на св. цар Борис – диалога с Рим и Константинопол, потушаването бунта на недоволните боляри, свалянето на Владимир Расате от престола, учредяването на самостойна българска Църква, при това на Вселенски събор, организационна, просветителска, строителна дейност и т.н. говорят за един изключително голям дипломат, стратег, визионер, който оросява със сълзите на чистата молитва към Бога всички кълнове на семената, които е посял. И всичко това ни дава повод смело да предположим, че св. цар Борис през цялото време внимателно следи стъпките на светите братя и е добре информиран за случващото се в Рим, Великоморавия, Панония, Константинопол… Франките обаче също чувстват заплахата от процеса на приобщаването на българите към Рим. Немското духовенство грубо и безцеремонно започва преследване на св. Методий, избива голяма част от учениците му.

Българският език и литература са подложени на изтребление. Протестът и реакциите на папата в защита на делото на светите братя не могат да
спрат франките, те осъзнават, че борбата вече е на живот и смърт. Печалният край на мисията на светите братя е началото на Тържеството на тази мисия. В древния Сингидунум, в изконния български град Алба Булгарика (дн. Белград) пристигат оцелелите ученици на светите братя. Тяхното пристигане е организирано и очаквано, посрещнати са тържествено с почести и веднага отправени в столицата Плиска, където св. цар Борис според отдавна начертан план ги прави неотделима част от своето епохално дело.

„И като имате пред очи свършека на техния живот, подражавайте на вярата им…”. Най-големият държавник на България прекарва последните близо двадесет години от живота си в манастир, отдаден на покаяние, пост и молитва. Покаяние за всичко, което волно или неволно е извършил през живота си. Верен на Св. Предание – „защото няма човек живял и един ден на земята, който не е съгрешил”. В пост и молитва, за да пребъде делото му и до днес и завинаги.

Както вече споменахме, Тудор черноризец Доксов, който се е подвизавал в манастира на брата на св. цар Борис Михаил ни съобщава точния ден на Успението (смъртта) на българския владетел – 2 май 907 г. Благодарният и благочестив български народ и Църквата веднага започват да почитат своя благодетел. Пряко потвърждение за това намираме в едно писмо на Константинополския патриарх Николай Мистик до цар Симеон Велики от 923 г., от което научаваме, че покойният баща на цар Симеон отдавна вече е канонизиран. Култът към св. цар Борис бързо надхвърля пределите на огромната по това време Българска държава. Единият от синовете на св. цар Владимир и българската княгиня Анна (Милолике – прабългарското Бизек) – от Волжските българи, носи името Борис. Той и брат му Глеб загиват мъченически и са първите руски национални светци.. Култът и житието им са изградени по български архетип, а тяхната памет се чества също на 2 май, в деня на св. цар Борис.
Тази година ние като нация и държава честваме 1150 години от обръщането към Христа на целокупния български народ, бележита годишнина, с която нито една друга държава в Европа и само единици в света могат да се похвалят. Това е повод за радост, но и за размисъл в тези „безпътни години”, когато, ще си позволя да цитирам проф. Павел Павлов: „се стремим да възвърнем унизеното ни от свои и чужди „благодетели“ достойнство и родова памет, е крайно време да преосмислим отношението си към по-далечното ни българско минало. Въртенето в „омагьосания кръг“ на познати исторически дати, без ни най-малко да подценяваме величието на Апостола Левски, на Ботев, на Априлското въстание или Съединението, не ни прави по-богати духом”.

Днес трябва ясно да си дадем сметка, че България я има благодарение на делото, светостта и мъдростта на св. цар Борис. Че истинските, големите, значимите и благородни дела са дело на хора, осъзнали своята връзка с Бога, Който недвусмислено е казал: „Без Мене не може да вършите нищо”. И тогава ще осъзнаем, че всичко останало е преходно и тленно, суета, която се превръща в сухи цифри и нищо не значещи имена.