Удивителната история на малкия Ежко

УДИВИТЕЛНАТА ИСТОРИЯ НА МАЛКИЯ ЕЖКО
АВТОР МОНАХ ЛАЗАР
превод от руски език-Маргарита Бонева

В местата около село Палики, разположено в Калужска губерния на река Жиздра, веднъж през лятото се случила суша. Цяла седмица, ако не и повече, при много горещо време, нямало дъжд. Цветята по полята и ливадите безсилно клюмнали. Ручейчето почти пресъхнало и малките рибки, които живеели в него, едва дишали, заровени във влажната тиня. Хищникът Филин, като се възползвал от тяхната беззащитност, долитал и ги отмъквал, за да обядва с тях. Дърветата на брега на ручея също се поомърлушили, листенцата им станали бледи и посърнали. Пеперудите се скрили в сянката. Щурците нямали сили да скачат. Само мравките не загубили бодростта си: те направили верига от своя многоетажен, построен от сухи иглички дом до малкото блато и черпели от там остатъците от вода, с която поливали мравуняка си, за да не се запали от горещото слънце. Птичките отлетели към далечното езеро и към Жиздра, докъдето не за всеки било лесно да се добере. Това била много тъжна картина!

На същото това място, в падинката до гората, срещу къщата, където през лятото си почивали момичетата Ксения и Любочка, живеел малкият Ежко с майка си. Те живеели тихо, далече не ходели, даже не знаели, какво става редом с тях в Паликската гора. Ежко четял книжки, малки и с картинки, като ги взимал от голямата и суха хралупа на изгореното при буря дърво. И ето че веднъж, когато четял разказа за това как Божията Кравичка искала да полети на небето /много поучителен/, Ежко се замислил: „Защо толкова зверове, птици и насекоми страдат от сушата? Няма ли някакъв начин да им се помогне?“ И попитал своята майка – Таралежка:
– Защо при нас е толкова горещо и всички страдат?
– Защото, – отговорила мъдрата Таралежка, – всички ние се обиждаме един друг, вместо да славим Бога, Който е създал нас и всичко около нас. Виж какво прави разбойникът Филин, какво правят Змията и Враната! А птиците вместо зрънца или плодчета хващат живи насекоми…
– А как трябва да се слави Бога?
– Това е много просто: като се събудиш кажи: „Слава Богу!“. Като се нахраниш – също. Когато си лягаш – отново: „Слава Богу“. Като тръгнеш на някъде, повтаряй „Слава Богу!“ Това е всичко. Нали всички ние имаме една и съща молитвичка от Бога!
– А нима никой не прави това?
– Правят, но не всички. И ето – изпрати Господ суша, за да вразуми цялото ни царство.
Ежко се замислил: Хубаво е, че ние с мама винаги правим така… Ето още си имаме ябълки… Но другите?“
Отначало Ежко решил да се моли за всички. През целия ден, почти без прекъсване, той повтарял: „Слава Богу!… Слава Богу!… Слава Богу!…“ Но дъжд все нямало. И ето той питал майка си:
– Какво още може да се направи, за да помилва Бог цялото Паликско царство?
– В такъв случай хората отиват в свети места, – казала Таралежка. – Понякога пътят им е далечен, те преодоляват много препятствия, но достигат до целта. А в тези места има велики молитвеници. Поклонниците славят Бога заедно с тях, молят Го за всичко, както деца своя Баща.
– А ние имаме ли такива молитвеници?
– Има един… Но за него, струва ми се, са забравили всички и не ходят при него. Това е Щурецът Богомол. Той дойде при нас от Света гора Атон и живее в своята къщичка в горичката зад ручея… Но кой знае, дали още е жив?
– Ще отида при него? – оживи се Ежко.
– Далече е, синко, и опасно. По този път Враната върши безобразия… Змията живее около ручея. А и Филин, техният приятел, често ходи там.
– Ти ме пусни все пак…
– Е, тръгвай, само бъди внимателен. Ето ти последната ни ябълка, но не забравяй да я разделиш с гладните.
– Слава Богу!… Слава Богу!… Слава Богу!…
Вървял Ежко и повтарял високо тези святи думи. Ето свършил долът и започнало полето. Ръжта не била висока, с едва поникнали класове… Земята наоколо била твърда и прашна. Слънцето напичало.
Вървял, вървял Ежко и изведнъж видял, че Враната дърпа от земята червей, който като се отскубвал, викал за помощ… „Трябва да помогна на ближния, попаднал в беда!“, казал си Ежко, свил се на бодливо кълбо и храбро се хвърлил към враната. Тя оставила червея, който мигом изчезнал в дупката и злобно заграчила.
– Не трябва да се ядат животни, – строго казал Ежко, – по-добре повтаряй „Слава Богу!“ и Той ще ти изпрати за храна зрънца, семена, плодчета, шишарки и още много други неща.
– Разбойник! – грачела Враната, отстъпвайки по малко. – Няма никого да славя! Яж си сам своите шишарки и зърна. Пази се! Сега ще отлетя при Змията и ще се оплача от тебе.
И отлетяла. А Ежко продължил своя път.
Вървял Ежко, а наоколо – клюмнали камбанки, метличини, маргаритки, пожълтяла трева… Навсякъде лежали и тихо стенели гладни и изнемощели щурчета, паячета, бръмбари, водни кончета и други малки животинчета.
– Трябва да се бърза! – си казвал Ежко, но все пак се спирал и на всеки от страдащите откъсвал по парченце от своята ябълка.
– Слава Богу!, – тихо шепнели бедните страдащи и получавали сили.
– Тръгвайте след мен, – казвал Ежко. – Ние всички ще се съберем при стария Богомол и заедно с него ще се молим за дъжд!
Много от насекомите си стъпили на краката и тръгнали след Ежко, а някои, които имали крилца, полетели. Даже охлювчетата запълзели. А след тях тръгнал и Ракът-отшелник.
Около следващата падина Змията и Враната причаквали Ежко.
– Тебе чакаме! – казала Враната. – Сега ще престанеш да повтаряш „Слава Богу“ и ще заплачеш… А твоите приятелчета ще изпомачкаме моментално!
– Слава Богу за това ново изпитание! – възкликнал Ежко. – Е, войската ми, не се бой, помагай!
Хвърлил се Ежко безстрашно към Змията, а голямото множество бръмбари, щурчета, паячета и други насекоми – към Враната. И Ракът с щипките си пристигнал навреме.
Не очаквали разбойниците такъв натиск и бързо избягали.
– Слава Богу!… Слава Богу!… Слава Богу!… – викали победителите. Ободрени, с пеене и цвърчене те тръгнали по-нататък. Събрали се вече толкова много, че цялото поле звъняло от гласовете им.

Класовете и цветята, листенцата на дърветата и тревата слушали тези гласове и надеждата започнала да ги оживява. „Слава Богу!…“ – все още тихичко шепнели те, като се опитвали да повдигнат главички.
А Ежко със своите многобройни спътници вървял по-нататък. Започвало вече да притъмнява. Наложило се всички да останат за нощувка около трите бора край ручея. Ежко видял на бора кошер с оси и си помислил: „Живи ли са там бедните оси?“ И внимателно почукал по стъблото на бора:
– Ей! Има ли някой жив?
– И-и-има, тихичко отговорили няколко слаби гласове. – Но умираме от глад.
– Отворете вратичката! Ето ви парченца ябълка…
Подкрепили се осите и излетели навън:
– Ти ли ни спаси, Ежко?
– Не, не съм аз. Бог ви изпрати храна.
– Слава Богу! – зажужели осите.
Вече много животни спасил от глад Ежко със своята ябълка, а тя, за негова почуда, не намалявала! Само отстрани едва-едва се появила вдлъбнатинка.

Настъпила нощ. Събрал Ежко купчина сухи листа и всички легнали да спят. А той не легнал, – трябвало някой да стои на стража! Той седял като се прислонил към дървото и гледайки звездното небо, шепнел: „Слава Богу! Скоро ще отидем при Щуреца Богомол“.
Изведнъж нещо тъмно безшумно налетяло и закрило небето над него, тревата се раздвижила като от вятър: долетяло нещо голямо… Това бил нощният разбойник Филин. Ежко скочил. „Какво да правя? – помислил си той. – Как да защитя моите спътници?“ И изведнъж го осенила идея: почукал по стъблото на бора:
– Скъпи Осички, спасявайте ни! Разбойникът иска да ни нападне… Аз не мога да го достигна!
– Ние ще ви защитим! – зашумели осите. Излетели и смело нападнали хищната птица.
– Ух! Ой! – завикал Филин, замятал се във въздуха и отлетял.
– Сега спете спокойно, – казали осите.- Разбойникът няма да се върне.

Ето и горичката. На неголяма полянка лежала оплетена от трева и цветя кошница, – къщичката на Щуреца Богомол. Някога Ксения дошла с нея за плодчета, но започнала да събира цветя. Накъсала цял сноп и забравила за кошничката… В нея се заселил Щуреца Богомол. Той покрил къщичката си с кленови листа, направил малка вратичка и прозорче, което гледало на изток. Богомол бил истински подвижник. Той дошъл тук от Света гора Атон, където живял в храстите около руския манастир „Св. Панталеймон“. Той почти нищо не ядял, съвсем малко спял и денем и нощем правел земни поклони с думите: „Слава Богу!… Слава Богу!… Слава Богу!…“
И ето, независимо от сушата в целия окръг, тук, на тази полянка, росата изобилно покривала цветята, а листата на дърветата блестели като изумрудени. Но за Богомол това било малко, тъй като той искал Господ да окаже милост на цялото обширно царство, което обкръжавало село Палики. „Ако още някой се молеше заедно с мен! – съкрушавал се той. – Съборната молитва е много по-силна!“
Той продължавал неуморно да прави поклони. Отдавна вече никой не идвал при него да се помолят заедно и Богомол се страхувал да не изпадне в униние.

В това тихо утро Щуреца Богомол особено усърдно се кланял в тишината. И когато слънцето изгряло, той изведнъж чул силни възгласи: „Слава Богу!… Слава Богу!… Слава Богу!…“ От няколко дълги седмици Щуреца не бил чувал нищо подобно.
Той си сложил очилата и излезнал от къщичката. Иззад дърветата към него вървяла цяла тълпа бръмбари, щурци, паяци, дървеници, във въздуха летели водни кончета, пеперуди, оси и пчели, а пред тях вървял малкият Ежко. „Слава Богу!“ – гърмяло около колибката на изумения отшелник. Но ето че той разбрал всичко и с Ежко се прегърнали по братски.
– Братя! – казал Богомол. – Да спасим нашето царство с молитва към Господа! А ако по Неговата велика милост завали дъжд, то и тогава да не оставяме молитвата!
– Слава Богу! – отговорили всичко едновременно.
През целия следващ ден продължавала общата молитва на поляната около къщичката. А на другата сутрин, за обща радост, изведнъж паднали на земята няколко големи капки, в небето загърмяло… Задухал свеж вятър… И започнал дъжд, – слънцето светело, валял дъжд и дъгата стояла над горичката.
– Слава Богу!… Слава Богу!… Слава Богу!… – викали щурчетата, пеперудите, бръмбарите и всички, които се молили на поляната. Дъждът ги мокрел, но те не се криели от него, а скачали от радост. Около тях все повече се разливало благоухание – дивно, такова, каквото имало през пролетта, когато природата се пробужда от зимния сън. Като че ли там бил дошъл невидим Ангел с невидимо кадило…

В къщи Ежко се върнал сам. Той едва разпознал тези места, през които бил минал на път за Щуреца Богомол. Тревата се полюшвала сочна, зелена, цветята бодро вдигали своите чашки, оросени от влагата… Изправила се и ръжта по полето, заблестяла като злато… Пеперудите прелитали от цвят на цвят и пиели нектар. Бръмбарите гризели вкусни тревички… И навсякъде се чували радостните думи: „Слава Богу!… Слава Богу!… Слава Богу!…“
Ежко видял Враната, – тя била кацнала на бора и с недоволен вид кълвяла шишарка. В хралупата на стария бряст стоял Филин, целият подпухнал от ужилванията на осите. Като видял Ежко, той виновно навел глава…
Срещнал Ежко и Змията. Тя имала панделка на шията и приветливо въртяла опашка… Ежко я поздравил, но решил да не разговаря с нея. Някак си не вярвал в искреността на Змията.

Той вървял към къщи. Небето било синьо, макар на хоризонта още да се трупали облаци. Чувало се пеенето на птиците, те се върнали в къщи. Весело шумял ручеят и рибките сновели в прозрачната вода. От село Палики миришело вкусно на ябълкова баница, която изпекли Ксения и Любочка.
Когато Ежко минавал покрай тяхната къща, те били излезли на улицата, като държали в ръце по парче баница. Искало им се и нея да пробват, и да погледат как всичко наоколо сияе след дъжда.
– Ах, – възкликнала Любочка, – таралежче!
– Какъв е хубав и мъничък, – казала Ксения. – Трябва да го нагостим с баница.
Ежко не се изплашил, а тихо стоял, докато момичетата поставяли върху игличките му парченце от баницата. „Какви добри момичета, – мислел си той. – Угощението им ще занеса на мама“.
Ежко тръгнал нататък, а Любочка и Ксения дълго гледали след него.

ВТОРА ЧАСТ

НЕОБИКНОВЕНОТО ПОКЛОННИЧЕСКО ПЪТУВАНЕ В ОПТИНА ПУСТИН

Веднъж Ежко си помислил: „Не би ли било добре да навестя Щуреца Богомол?“ Вече било септември, но дните били топли и благодатни. „Дълго ли още ще бъде топло? – размишлявал Ежко. – Ето птиците се събират в ята и се готвят да отлетят“.
Щурецът Богомол се зарадвал на Ежко. Те се помолили, хапнали компот от ябълки, след това отново се помолили.
– Приятелю мой, – казал Богомол. – Макар да си още много млад, може да се каже дете, но те чувствам като брат… Реших да направя поклонение в Оптина Пустин, а сам ще ми бъде трудно. Аз вече съм стар, станах на пет месеца…
– Как така сам? – възкликнал Ежко. – Ще тръгнем заедно!
– Що за златно същество си ти, Ежко, – казал с умиление старият Богомол. – Винаги и на всички си готов да помогнеш! Но отиди и попитай, дали ще те пусне мама Таралежка.
Макар неохотно /защото било много далече!/, но Таралежка пуснала своето момче, толкова голямо доверие имала на стария Богомол.

Те решили да стигнат до река Жиздра и да плават по нея на на сал до Оптина Пустин. Реката била доста далече от горичката и от селцето Палики – трябвало да се пресече голямо поле, като се преодоляват канавки, блатисти места, изкачвайки се на хълмове… Това им отнело цял ден.
По средата на пътя старият Богомол се изтощил и започнал да пада.
– Седни на гърба ми, – казал Ежко, – само че първо сложи няколко листенца.
Богомол така и направил и игличките не го бодели.
Ежко вървял напред и дишал тежко от умора, а Щуреца, като седял върху него, тихичко повтарял: „Слава Богу!… Слава Богу!… Слава Богу!…“
Реката ги посрещнала с приятно ромолене. Бреговете й били обрасли с върби, тръстика, блатна трева и множество цветя… В неголеми вирове, където водата била неподвижна като в езеро, плавали водни лилии. Птиците мълчаливо, като през есента, прехвърчали от храст на храст.
Ето настъпила вечерта. Щуреца Богомол и Ежко решили да отложат за сутринта търсенето на сал или на нещо друго, на което би могло да се плава по течението. Те намерили на тревата удобно място и там, като се помолили, заспали.
Когато Ежко се събудил, видял, че старият Богомол вече се моли, посрещайки слънцето, което се е показало зад храстите на другия бряг на реката. Ежко скочил и бързо се присъединил към него.
– Слава Богу!… Слава Богу!… Слава Богу!… – възкликвали те и всичко наоколо повтаряло и шумоляло: „Слава Богу!… Слава Богу!…“
А после те слезнали до водата, за да се измият.
Необходимо било да се реши главния въпрос: върху какво да се плава? Дълго бродили по брега, но ето че Ежко намерил лагер на туристи. Там се чернеели останки от огън, търкаляли се няколко празни буркана и зелена тенджерка с маргаритка, нарисувана отстрани. В нея имало алуминиева лъжичка.
Ежко седнал върху обгоряла главня и се замислил, като гледал всичко това. В него зреела някаква мисъл. Такъв замислен го заварил там старият Богомол.
– Защо седиш тук, Ежко? – попитал той.
– Гледам тази тенджера и тази лъжичка…
– И какво?
– Та това са корабче и кормилно весло! – възкликнал Ежко и скочил, – Сега ще го спуснем във водата… Ето така… Раз-два, да го отнесем!
Той опрял предни лапички и чело в тенджерката, а задни – в земята, напрегнал се и се запъхтял от усилия. Тенджерката се преместила и се търколила по склона на брега – все по-бързо и бързо, даже подскачайки, и накрая се бухнала във водата. Ежко поставил лъжичката в една от дръжките и когато Щуреца Богомол също седнал, и се оттласнал от брега. Речното течение леко подхванало корабчето.
Ежко седял на кормилото, а Богомол гледал напред, предупреждавайки за опасностите, за да не се натъкнат на дънер или да не заседнат в плитчина.
Слънцето се вдигнало вече високо. В нежно-синьото небе сияели чисти бели облачета, които се отразявали в реката така ясно, че и реката изглеждала като бездънно небе, – страшно било да се гледа натам!
– Да се надяваме, че нататък реката ще стане по-широка, – казал Богомол, – Дано да не заседнем тук.
– Дълго ли ще плаваме? – попитал Ежко.
– Ако всичко бъде наред, три дни. В Оптина Пустин се очаква голям празник: Рождество Богородично! Дано да успеем до тогава.
Те плавали и много внимателно гледали напред. Преминали през плитчина, заобиколили дънер, промъкнали се под паднало дърво…
Нужно било голямо внимание! Но и да си поговорят им се искало.
– Богомол, а ти как си стигнал от Атон до нашата паликска гора? – попитал Ежко. – Разкажи ми, ако е възможно.
– Как? Сега вече не помня много ясно подробностите, – отговорил Щуреца, – толкова време мина! Но помня, че един монах, който пътуваше от манастира Св. Панталеймон към Оптина Пустин в Русия, излезе от вратите и преди да се отправи към пристанището, постави своя пътен съндък до храста, където живеех аз и направи земен поклон. А аз, без сам да зная как, влезнах в сандъка му, който не беше съвсем добре затворен. Това е всичко… Той пътуваше на кораб, после с влак… А аз седях-седях в сандъка и така ми се прииска свеж въздух, че излезнах и скочих в отворения прозорец на вагона. И така се оказах в село Палики, във вашата гора.
Ежко толкова внимателно слушал, че позабравил за кормилото.
И тогава… Корабчето се врязало в пясъка. Богомол, който седял на борда, паднал във водата, без да успее даже да извика.
Три пъти се гмуркал Ежко във водата и накрая измъкнал Богомол. Сред плитчината имало сухо място, където Ежко го сложил. Щуреца се изсушил и дошъл на себе си.
– Слава Богу! – казал той. – Можеше да бъде и по-лошо. Ако не беше ти, приятелю мой, щях да загина. Благодаря ти.
– Че какво толкова! – смутено казал Ежко. – Слава Богу, това е всичко.
След това Ежко помогнал на Богомол да седне в корабчето и започнал да го спуска във водата. След дълги усилия корабчето заплувало по вълните. Ежко отново седнал зад кормилото. Пътешествието продължавало.
– Ето тогава, – продължавал Богомол своя разказ, – аз не успях да се добера до Оптина Пустин, не ми стигна търпение. А после, когато живеех в горичката, все си мислех: Да можех да отида там!… Но сега, слава Богу, плаваме… Помогни ни, Господи!
Все пак, независимо от топлината, вече се чувствала есента: жълти листенца плували по водата, а и водата вече била студена.
– Кха-кха-кха… – се закашлял Щуреца.
– Ах! – изплашил се Ежко, – Та ти си се простудил! Трябва в нещо да те завием.
Той акостирал на брега, изкочил от корабчето и се огледал. Недалече растял голям мек репей. „Ето одеяло!“ – помислил си Ежко и откъснал листо. – Действително, от него станало много топло одеялце за простудилия се Богомол.
Нощта преминала спокойно. Ежко будувал, но бил толкова изморен, че очите му се слепвали. Той не предполагал каква опасност го чака занапред!
Щуреца Богомол, загърнат в листото от репей, спял на дъното на корабчето. Рядко се пробуждал, казвал със слаб глас „Слава Богу!…“ и отново замлъквал.
На сутринта те минали покрай селото, разположено на самия бряг на Жиздра. Момченце на 6 години, което още не ходело на училище, видяло плаващата тенджерка и в нея Ежко. Той помислил, че това таралежче е в беда, че не може да се добере до брега и че водата го носи неизвестно къде…
Момченцето донесло дълъг прът, извело корабчето до брега, взело Ежко и го понесло към къщи. Ежко се опитал да му каже, че не трябва да прави това, че е по-добре да го върне обратно в корабчето, тъй като там е приятелят му – простудилият се Щурец Богомол, който лежи на дъното, че те бързат към Оптина Пустин за празника, но момченцето не разбирало неговия език.
Къщата била близо, на хълма. Момченцето пренесло Ежко на тересата и го пустало на пода. А след това поставило пред него паничка с мляко:
– Пий, Ежко! И не се сърди. Хайде да бъдем приятели!
До вечерта Ежко не могъл да избяга. Няколко пъти го хващали до самата порта.
Но ето че настъпила нощта. В къщата всички заспали. Ежко бутнал вратата с носле и тя тихо се поотворила. Луната светела… Той побягнал с всички сили, а по брега се спуснал на кълбо. Ето го и корабчето. Ежко скочил в него, отблъснал се от брега и реката понесла малките поклонници по-нататък към благословената Оптина… Нощта била светла, звездна, макар и прохладна.
Щуреца Богомол спял и оздравявал в съня си.
“ Утре ще му разкажа за приключението си!“, – помислил си Ежко. И толкова хубаво му станало на душата! „Та нали момчето не ми мислеше злото, – казвал си той.- Дори напротив, той искаша да ме спаси и ми оказа гостоприемство“.
Като се страхувал да не събуди Богомол, той тихо, почти шепнешком пеел:

В полето много пътечки

Водят незнайно къде,

Но за теб, приятелю, Ежко,

Има само една – напред!…

На сутринта Щуреца Богомол се събудил съвсем здрав. Той внимателно изслушал разказа на Ежко за вчерашното приключение и казал:
– Значи, действително добро дело сме замислили! Аз бях чувал още на Атон, че всяко добро начинание се съпровожда от изкушения.
– Гледай, Ежко, – продължавал той, – природата започва да се готви за зимата и колко е прекрасна! И макар не е така, както през пролетта и лятото, но и сега тя слави Бога – тихо, почти без думи… Хайде да направим почивка, да слезем на брега и да послушаме тези тихи славословия; тук, на реката, почти нищо не чуваме.
Те забелязали борова гора до самия бряг и малка полянка сред нея. Акостирали нашите пътешественици и слезли от корабчето. На полянката имало купа сено, стоплена от слънцето. Ежко и старият Богомол се вслушали: „Слава Богу… Слава Богу… Слава Богу…“ Тези думи идвали от всички страни. Прониквали в сърцето и толкова радостно ставало от тях!… Кой ги произнасял? Всичко, което било там, ги повтаряло – високите златисти борове, вече порасналата след сенокоса трева, есенните цветенца, пчелите, бръмбарите и пеперудите, птиците, които се приготвяли да отлетят на юг, вятърът, носещ благоуханието на сено, цветя, борови иглички…
Но ето че те видели кибритена кутийка, прикрита с жълто кленово листо. Оттам славословието долитало, произнасяно някак особено благоговейно: „Слава Богу…“
– Тук живее отшелник! – възкликнал Богомол. – Този кленов лист ми казва много…
Той почукал по кутийката и оттам излязла Божа Кравичка, която имала много смирен вид. Тя се поклонила на дошлите и попитала, кои са те и откъде идват.
– Ние плаваме по река Жиздра за Оптина Пустин. А ти какво правиш тук, в тази кутийка?
– Аз, братя мои, дадох обет да славя Бога в тази кутийка до тогава, до когато с настъпването на студа заспя завинаги. Някога, това беша много отдавна, в самото начало на лятото, от двете момичета Любочка и Ксения чух, че аз не съм просто бръмбар, а кравичка, и не просто кравичка, а Божа, и, реших да отлетя на небето. Но поради моето неразумие и гордост, не попаднах в рая, а в блатото, там, зад горичката…
– Аз четох за това в една книжка! – възкликнал Ежко. – Тебе те е понесъл вятъра и глухарчетата, на които ти си искала да отлетиш на небето, се разпръснали!
– Да, това е самата истина. А ако вие действително сте се отправили към Оптина Пустин, то, може би, ще срещнете там момичетата Ксения и Любочка. Поклонете им се от мен и нека да ми простят на мене, недостойната… Прощавайте, братя.
И Божа Кравичка се скрила в кибритената кутийка, а приятелите тръгнали към реката.

Минал още един ден от плаването. Реката правела чести завои и ставала все по-широка. Тя течала ту сред горски гъсталак, ту сред поля, където се виждали села и малки градчета с църкви…
Всеки ден все повече пожълтели и почервенели листа донасял вятърът във водата…
Оптина Пустин вече била близко. Ежко и Щуреца Богомол се вълнували много и се надявали, че вече нищо лошо няма да им се случи. Но сгрешили.
Последната нощ решили да прекарат на брега, за да си отдъхнат по-добре, да съберат сили. Те намерили уютна пещера в корените на стара върба, пренесли там сухи листа и заспали. Тяхното корабче, зелената тенджерка, с нарисуваните маргаритки отстрани, се поклащало на брега, завързано с тревичка за едно клонче.

На сутринта ги разбудили гласове. Дошли двама човека – мъж и неговият малък син. Момчето видяло тенджерката и възкликнало:
– Татко! Виж какъв съд! Явно някой го е захвърлил… Може ли да го взема да варя каша на Тузик?
– Може, – отговорил бащата.
Те взели тенджерката и си тръгнали.
Ежко и Щуреца излезли от своето укритие, видели, че тяхното любимо корабче го няма и много се разстроили.
Старият Богомол се опомнил първи:
– Нищо! – тъжно казал той. – Слава Богу! Това е изкушение, което е необходимо да изтърпим. Да не униваме, Ежко. Слава Богу! Господ ни повелява да се потрудим.
И те тръгнали пеша, с надежда да намерят нещо, подходящо за плаване. Но нищо не се появило. Старият Богомол съвсем се изморил, очевидно му се отразила прекараната простуда. Ежко го сложил на гърба си и продължавал да върви. Но ето че и той изгубил сили. Тогава слезли по брега до водата и започнали да се молят:
– Господи! Ние сме най-малките и беззащитни създания на този свят! Нямаме повече сили! Изпрати ни корабче, за да доплуваме до Оптина Пустин!…
И станало чудо. Истински малък кораб доплувал до тях и като допрял нос в пясъка, се спрял, като че ли канейки ги да се качат на борда.
Ежко и старият Богомол с изумление го гледали. Това било достатъчно голямо корабче- играчка с платно, което било направено от едно селско момче. Когато то го пуснало във водата на дълга връв, тя изведнъж се скъсала и корабчето се понесло по вълните надолу по течението. Не било възможно да се догони.
Ежко и старият Богомол извикали в един глас: „Слава Богу!“ След това, без да губят време, влезли в корабчето и Ежко обърнал платното по вятъра.
Бързо полетяло корабчето по река Жиздра. Все по-силно се чувал камбанен звън. Приближавала Светата Обител.
Денят бил слънчев, топъл и мирен.
В навечерието на празника Рождество на св. Богородица нашите поклонници завършили своето плаване. Те намерили малък, заслонен с клони залив, където оставили като в скривалище чудесното корабче. След това се изкачили по стръмния бряг.
Пред тях се появил дивен белостеннен манастир с кули, блестящи куполи и църковни кръстове. Приближавало времето на всенощното бдение. Хората влизали и влизали през отворените врати… Спирали автобуси, автомобили.
Ежко и старият Богомол тръгнали покрай стената, за да не пречат на никого и скоро се оказали в боровата гора между манастира и Иоано-Предтеченския скит.
– Да се установим тук, – казал Щуреца Богомол, – ние не можем да влизаме в храма… Слава Богу! Достигнахме своята цел с Неговата чудесна помощ!
Те събрали малко клонки и си направили колибка при корените на старото дърво срещу Святоамвросиевия кладенец. Оттам добре се виждали светите врата на скита. Никой не забелязвал малките поклонници, макар по пътечката от обителта към скита и обратно често да минавали монаси и миряни. Ежко и Богомол не познавали никого. Но когато по пътечката се появил стар, малко прегърбен монах, Богомол, назависимо от болните си крака, скочил от радост и възкликнал:
– Това е монахът, в чийто куфар пътувах от Атон!
Но старецът не чул този слаб глас и минал, цял потопен в Иисусовата молитва.

В тази предпразнична нощ Щуреца Богомол съвсем не легнал да спи. След вечерята /те с Ежко се хранели само с ябълки/ той застанал на вратата на колибката и започнал да прави поклони, като повтарял тихо и с чувство : „Слава Богу!… Слава Богу!… Слава Богу!…“ Ежко се присъединил към него, но тъй като бил още малък, бързо се изморил, полегнал на листата и заспал.
На сутринта се събудил от силния звън на камбани.
– Благовестието! – възкликнал той, – Празничната служба започва. Да правим и ние това, което ни е поръчано от Бога: да Го славим тук, в гората!
Той застанал редом със стария Богомол, който не прекратявал своите поклони и славословия след нощта, нали бил истински подвижник с атонска закалка.
Така минало утрото. А после по пътечката, която водела от манастира към скита, отново се появили хора: монаси и миряни, сами и на групи.
Изведнъж Ежко наострил уши, той чул познати гласове! По пътечката, срещу колибката, стоели двете момичета – Ксения и Любочка, и разговаряли за нещо. „Ще отида да им предам поклона от Божа Кравичка“, – радостно си помислил Ежко и изтичал към краката им. Като го видели, момичетата се зарадвали:
– Какво хубаво таралежче! Съвсем като това, което в Палики нахранихме с баницата от ябълки.
– Та това съм аз! – казал Ежко. – Аз не съм сам тук, ето приятелят ми Щуреца Богомол. Ние доплавахме по реката… А вие имате поклон от Божа Кравичка!
Но изведнъж Ежко разбрал, че момичетата не разбират езика му. Той така се разстроил, че даже сълзи закапали от очите му.
– Той плаче, бедничкият! – казала Любочка. – Тук му е зле. Дали да не го вземем със себе си?
– Разбира се, – съгласила се Ксения, – Ще го закараме при нас в селото и ще го сложим в плевника. Ако иска, може да живее там.
И те сложили Ежко в кошничка. Той едва успял да подхване стария Богомол, за да не се раздели с него завинаги. Момичетата даже и не разбрали, че Ежко не бил сам.

Те пътували към къщи отначало с автобус, а после с влак. Старият Богомол седял тихо, а после казал на Ежко:
– Виждаш ли, малки приятелю, как Господ устройва всичко премъдро и за наша полза!… Та тази кошница е моята колибка! Аз веднага я познах. Ето вратата, а ето и прозорчето!… – Това означава, че Ксения е намерила своята кошничка и е дошла с нея в Оптина Пустин… И откъде, как мислиш ти?
Ежко намръщил челце и съобразявал. После възкликнал:
– От село Палики?!
– Точно така, – пътвърдил Богомол. – Нищо повече не може да се прибави към това… Дивни са делата Ти, Господи!

ТРЕТА ЧАСТ

ЖИВОТЪТ В БАРАКАТА
– Слава Богу, – казал Ежко, утъпквайки сеното в ъгъла на старата барака. – Ксения и Любочка ни отредиха хубаво местенце.
– Да, да, – отговорил Щуреца Богомол, – Ето тук долу е паднало парченце от дъската и се е получило кръгло прозорче. И което е удивително – право на изток… Виж, Ежко, как всичко се вижда добре през него: и полето, и гората…
Щуреца прилегнал и въздъхнал:
– Знаеш ли, Ежко, аз нещо съм изморен… Вероятно, скоро ще умра. Есента е в разгара си, – става все по-хладно и по-хладно.
– Какво говориш, Богомол! – възкликнал Ежко. – Току-що се сприятелихме с теб, току-що започнах да се уча от теб на всичко добро, как така вече да се разделяме?
– Но, разбира се, не в този момент!… Аз ще поживея, може би, още две-три седмици… А ти си отиди у дома и помоли своята добра майка да те пусне за това време тук, да поживееш с мен.
Ежко излязал от плевника и бързо побягнал към къщи, в родната падинка. Тя била недалече.

Колко много се зарадвала майката на Ежко, че той вече се е върнал от пътешествието! Тя му казала да се измие, сложила му да яде и му давала ту орехи, ту горски плодове, ту сладки ябълки. Той ядял и разказвал на майка си за чудесното пътешествие по река Жиздра, а тя го слушала и се удивлявала на всичко… Но ето че Ежко свършил разказа си и заплакал.
– Какво се е случило, синко? – възкликнала Таралежка. – Здрав ли си? Някой да не те е обидил?
– Не, – казал Ежко и престанал да плаче. – Никой не ме е обидил. Но старият Богомол е болен и се готви да умре.
– Това е много тъжно, – казала майката. – той е нашият най-голям молитвеник… Колко добро е донесъл той на нашата околност! Но какво да се прави, явно времето му е дошло. Ето така някога ще дойде и нашето време…
– Мога ли да поживея с него? – попитал Ежко.
– Разбира се. Вземи ябълки, ядки и сушени плодове… И го слушай за всичко! А от мене му предай поклон.
Вечерта Ежко се върнал в плевнята, където около прозорчето лежал на сеното Щуреца Богомол. Като гледал залязващото слънце, той тихо шептял:
– Слава Богу!… Слава Богу!… Слава Богу!…

На сутринта Щуреца погледнал през прозореца и казал:
– Дните вече не са така ясни… Виж и дъждец вали! Треперя… А ти как мислиш, Ежко, какво сме длъжни да направим в първия ден от своето гостуване при Любочка и Ксения?
– Да се държим добре и да бъдем тихи?
– Да, разбира се, но сме длъжни още да им изразим своята благодарност, – и да направим за тях нещо приятно.
– Какво? Нищо не мога да измисля, – казал Ежко. – Но ако ти, Щурец, ми кажеш какво е необходимо да се направи, аз ще положа всички сили.
– Отиди в къщата, и там, може би ще ти се удаде да разбереш с какво можем да услужим на Любочка и Ксения.
След два часа Ежко се върнал.
– Слава Богу! – казал той. Има някои полезни неща, които бихме могли да направим!
– Какво разбра?
– Аз отидох на терасата и там Любочка и Ксения тъкмо обядваха с майка си и баба си. На мен ми сложиха на пода чинийка с млекце, аз поблагодарих и започнах да пия по малко… А междувременно слушах разговорите им. Аз почти нищо не разбрах от тях, само някои полезни за нас неща.
– Браво, Ежко. И какви са те?
– Например: Мишката е прогризала обувките на Ксения и е направила дупка… И защо? Трябва да поговорим с нея сериозно. Вечер комарите нападат Любочка, не й дават спокойно да се полюбува на залеза… що за кръвожадност! А бабата много обича малките полски теменужки, но те почти са прецъфтели, макар и още да се срещат… Но нима тя може сама да ги намери? Ще трябва да помогнем…
До късно вечерта говорили за това старият Богомол и малкият Ежко.

На следващия ден след утринната молитва Щуреца Богомол извикал през прозорчето прелитаща наблизо муха.
– Слушай, майчице, – казал той. Ако намериш минутка, извикай да дойде при мене атамана на всички паликски комари. Не се бой, той няма да те докосне, само му, кажи, че аз те изпращам. Аз и сам бих отишъл, но краката ме болят.
След минутка в бараката долетял атаманът на всички паликски комари. Независимо от своя свиреп вид и червен нос, той се държал доста сдържано и даже се поклонил на Богомол. „Как иначе! – мислел атаманът. – Богомол е направил толкова добро за цялото ни царство! Всички го обичат и уважават, даже най-непоправимите разбойници“.
– Друже мой Комар! – казал Щуреца. – Не искам за нищо да те обвинявам, тъй като всички ние сме несъвършени… Но мога ли да те помоля за една услуга?
– Всичко ще изпълня! – с готовност отговорил атаманът.
– Не закачайте повече Любочка и Ксения, не ги хапете вечер, нека те спокойно се любуват на красивите залези… Още повече, че те скоро ще трябва да се връщат в Москва.
Атаманът, независимо от своята готовност да направи добро, никак не очаквал подобна молба. „Ах, – помислил той, – колко жалко! Любочка и Ксения са толкова сладки, нали ядат много бонбони…“ Но на глас казал:
– Радвам се да ти услужа Щурец Богомол! Отсега нататък моята войска няма да прелита до този дом. Давам ти моята твърда атаманска дума.И отлетял.

Старият Богомол възкликнал:
– Слава Богу! Ето че първото добро дело е направено.
– Слава Богу! – подхванал Ежко. – Толкова бързо уговори такъв страшен разбойник!
– Та това е само защото е заради Бога… А сега трябва нещо да направим с Мишката. Ти не знаеш ли къде живее?
– Вероятно под къщата.
– Да отидем при нея заедно. Подай ми ето тази пръчица, ще се опирам на нея и на тебе. Те обходили цялата къща и накрая видели неголяма вратичка под терасата. Почукали.
– Кой е там? Чул се тъничък гласец.
– Щуреца Богомол и Ежко.
– А-а! Влизайте… – Мишката отворила вратата. – Аз тъкмо приготвих самовара… Седнете, бъдете ми гости. Чувала съм за вас.
Мишката имала под терасата лятна кухня. През зимата тя живеела под самата къща, където постелята й била до печката. В различни тъмни ъгли на мазето тя съхранявала запаси от храна едва ли не за три години…
– И всичко това е крадено! – помислил си Ежко, но Богомол веднага, като че ли прочитайки мисълта му, го погледнал с упрек:
– Да не започваме разговорът с осъждане, – казал той тихо. – Седни, Ежко, почети стопанката. Слава Богу!… Слава Богу!… Слава Богу!…
На масата имало чай, налят в пластмасови напръстници и няколко ментови бонбона с прилепнали сламчици.
Щуреца заговорил отдалече. Той разказал за това, как атаманът на всички комари, разбойник и базпощаден кръвопиец се съгласил да не напада момичетата Ксения и Любочка.
– Никой не трябва никого да огорчава, – казал Богомол и се обърнал към Мишката.
– Кажи, Ксения и Любочка направили ли са ти нещо лошо?
– Не, – отговорила тя.
– А не знаеш ли ти кой прогриза дупчица в новата обувка на Ксения? Който и да е той, трябва, първо, да се разкае и повече да не прави така, а , второ, да поправи своята постъпка, както му се отдаде…
Засрамила се Мишката и попитала така, като че ли не ставало дума за нея:
– А с какво добро дело ти би посъветвал да се заеме този оскърбител на момичето?
– Аз бих искал, – казал Щуреца, като настойчиво я гледал в очите, – това дело да го измислиш ти.
Мишката помислила и казала:
– Навярно, отначало трябва да се поправят обувките.
– Правилно… А изобщо?
– Е… да не пробива пакетите с брашно и булгур… Да не се качва върху масата… Да събира трохичи само от пода…
– Браво! – възкликнал Ежко. – И така…
– … И въобще да не краде, – завършила Мишката.
– Слава Богу! – казали заедно старият Богомол и Ежко.
А старият Богомол прибавил още:
– Аз така си и мислех, майчице, че в тебе има много добро.
Те се разделили много топло. Мишката се запалила от стремеж да прави добри дела и решила да започне да живее по-новому.

На сутринта отново нямало слънце, но не валял и дъжд. След закуска Ежко казал:
– Сега ще отида да потърся полски теменужки.
– Жалко, че не мога да дойда и аз, – казал Богомол. – Ще те чакам и ще се моля за тебе. Ако ти се случи нещо, изпрати ми някоя Муха с известие за себе си.
Ежко тръгнал към полето, а Щуреца го гледал през своето кръгло прозорче до тогава, докато не се скрил от погледа му.
Минал цял ден, след това настъпила нощта, а Ежко все не се завръщал. На разсъмване на следващия ден на прозорчето се появила голяма зелена Муха. Измореният от безсънната нощ Богомол изтръпнал:
– Ежко ли те изпраща, майчице?
– Да.
– Е, разказвай, какво става с него.
– Ще ти обясня всичко с две думи. Летя си аз из полето, изведнъж виждам, че блести чиста вода в една дупка… Хайде, мисля си, ще пия… Водицата се оказа вкусна! Забелязах храстчето, което беше наблизо, за да я намеря, когато пак ми се прииска да пия…
– А за Ежко какво?
– Аз, да… е, слушай… Летя си, без сама да зная накъде, изведнъж чувам глас: „Майчице Муха! Почакай!“ Кацнах на едно клонче, гледам, чудно нещо: седи в тревата под дървото Филин, цял покрит с листа от репей, а Ежко се грижи за него. „Лети, – казва ми той, – в Палики, в бараката при стария Богомол, кажи му, че ще се върна чак утре. Ето виж, по време на бурята се откършил голям клон, паднал право върху Филин, който седял на прага на своята хралупа и го ударил лошо. Сега вече му е по-добре. Когато той успее да се пренесе в дупката, аз ще го запася с ябълки и веднага ще се върна“.
– Ах, Ежко, Ежко! – просълзил се старият Богомол. – Не бих могъл нищо друго да очаквам от тебе! Вярно, ти не си намерил теменужки, но твоите добри дела благоухаят по-силно от цветя!

– Е, как се чувстваш там? – попитал Ежко, като помогнал на Филин да се качи в хралупата.
– Слава Богу, – отговорил той, като се нагласил по-удобно.
– Хапни си ябълка! Да не паднеш! Скоро ще те навестя.
И Ежко поел по обратния път. Изведнъж си спомнил за теменужките и се огледал наоколо. Трева, храсти, множество пожълтели листа… Не се виждали никакви цветя. „Как ще се върна без обещаните теменужки? – си помислил Ежко. – С какво още ние с Богомол можем да зарадваме бабата на Любочка и Ксения?“ Опитал се още да потърси. Тичал, тичал по полето и се изморил. Седнал и тъжно се замислил. Изведнъж чул над себе си:
– Гра-а-а!… Гра-а-а!…
Това била Враната. Тя наблюдавала, как Ежко се грижил за Филин и се учудвала: Филин е разбойник! Защо Ежко му помага? Мислила тя, мислила и решила, че навярно, Ежко прави добро на всички – и на добри и на лоши. „Ако ми се случи нещо, – решила тя, – Ежко и на мене ще помогне“.
– Защо седиш тук, Ежко?
– Не мога да измисля какво да направя. Бабата на Ксения и Любочка обича най-много от всички цветя полските теменужки, те са много малки, но са красиви… Но очевидно вече са прецъфтели.
– Ще ти помогна, Ежко, – казала Враната. – Ти стой тук, а аз бързо ще прелетя над полето. Ако все още има някъде теменужки, ще ти ги донеса. Почакай.
– Дълго седял Ежко. Започнало да се стъмва. Появили се сиви облаци. Започнало леко да вали… но ето че се чул шум на криле и около него седнала Враната, изморена и задъхана. В клюна си държала пет малки свежи теменужки.
– Ето, Ежко, вземи тези цветенца и ги отнеси на бабата на момичетата.
Ежко дори подскочил от радост:
– Благодаря ти, майчице Врана! Ти много ми помогна.
И побегнал Ежко с цветенцата за Палики, като мислено си повтарял: „Слава Богу!… Слава Богу!… Слава Богу!…“
На следващото утро бабата излязла на терасата да сложи масата за закуска и видяла в чашката пет свежи теменужки.
– Ксения! Любочка! – радостно възкликнала тя. – вие ли намерихте тези теменужки? И къде? И кога успяхте?
А Ксения и Любочка току-що се били събудили и нищо не могли да разберат от думите на бабата, – какви са тези теменужки?…
Ежко бил на терасата. Той скромно седял до паничката с мляко и си мълчал.
Ксения взела обувките си, но изведнъж забелязала, че дупката, която била в една от тях, вече я нямало, тя била умело поправена. „Вероятно, – помислила си тя, – баба я е поправила, докато сме спали“.
В това време под масата блеснали като мъниста малки очички. Мишката, която седяла там в очакване на трохички, се спогледала с Ежко, – и те се разбрали без думи.

Веднъж се случил топъл есенен ден. Богомол взел своя бастун и казал на Ежко:
– Сега са последните хубави дни. Трябва да отидем да се поразходим.
Те отишли при малкия ручей, през който бил прехвърлен мост от брезови летвички. По-нататък продължавала пътечка в полето. Ежко и Богомол седнали на едно сухо възвишение.
– Слава Богу, – казал Богомол. – Какво чисто синьо небе! Какви леки облачета, – като през лятото. А листата на дърветата са вече наполовина, тревата е засипана с жълти листа… Хубаво е тук, но аз все пак би искал да умра на Атон. Жалко, че това е невъзможно. А колко би било прекрасно, ако моят никому неизвестен гроб би се намирал в храстите около руския Панталеймоновски манастир…
– А не може ли това някак-си да стане? – възкликнал Ежко, – На нас ни се струва, че не може да се случи, но за Бога всичко е възможно!
– Някой идва, – казал старият Богомол. – Виж, Ежко.
На пътечката се появило грозно слабо котенце. То дошло до мостчето и си пийнало малко от ручея. А след това видяло Ежко и Щуреца.
– Мяу! Нямате ли нещо за ядене? – попитало то жално.
– Ще се намери нещичко, – казал Ежко, – А ти кой си, откъде идваш и къде отиваш?
– В Калуга… Чух, че там има голям магазин за мляко.
– Е и какво? Мляко може да се намери навсякъде, дори при нас.
– Не, аз бих искал винаги да живея така, че и мляко, и сирене, и кисело мляко, всичко да има. Аз избягах от вкъщи. Отдавна пътувам, а не зная колко още ми остава.
– Няма да стигнеш, – казал Ежко, – Ние с Богомол пристигнахме тук от Калуга с влак. Доведоха ни момичетата. А тебе кой ще те заведе такъв мършав и мръсен?
– А какво да правя?
– Поживей у нас, – казал Ежко. – Аз ще ти давам моето мляко, стигат ми и ябълките… А като набереш сили, като се измиеш, ще видим какво ще правим с тебе. Добре ли е така?
– Добре е, Ежко, – казал старият Богомол. – Да се помогне на беден странник е велико дело.
И останало котенцето в бараката. Сутрин Ежко го водел на терасата, където то пиело мляко. Скоро котето станало чистичко и пухкаво. То се оказало много красиво: цялото бяло, само на опашката с черни петънца.

Ксения и Любочка започнали да го хранят. То ходело по петите им, забравило за своята Калуга и за бараката. Момичетата го нарекли Мурзик и скоро така привикнали към него, че решили да го вземат със себе си в Москва.
– Слава Богу! – казал като чул за всичко това старият Богомол. – Ето че и за странника се намери хубаво местенце.

Дните станали все по мрачни. Вятърът носел дъждовни облаци, навявал хлад. Тревата в полето повяхнала. Ята птици, едно след друго, отлитали на юг. В бараката станало неуютно. Старият Богомол, завит с дебело листо от репей, за да му е топло, почти не поглеждал в прозорчето, а скоро помолил Ежко и съвсем да го запуши със сено.
– Тъжно е, – казал той, – да се гледа как всичко увяхва. Все пак всичко си има край. Но как мъдро устройва всичко Господ! Колкото можех – молех се за тукашното царство. А след мене тук ще бъдеш ти, малки Ежко. Радостно ми е да виждам как около тебе се множи доброто!
– През нощта се разразила такава буря, такъв порой се изсипал от небето, че се повредил покривът на бараката и водата се изливала като ручей върху Ежко и стария Богомол. За миг те се измокрили, а водата продължавала да се стича. Освен това било много тъмно.
– Богомол, къде си? – извикал Ежко с тревога, като не го намерил на мястото му.
– Аз съм тук, на стената, но вече едва се държа, ще падна във водата, – чул се гласът на Щуреца.
Ежко, опипвайки стената, го намерил и до пояса във вода, го понесъл към изхода. Вратата на терасата се оказала затворена. Тогава те почукали на вратата на Мишката.
– Кой е така късно? – се чуло отвътре.
– По-бързо отваряй! – извикал Ежко.
Скоро Богомол, премръзнал и кашлящ, бил положен в топлата стаичка около печката и се напил с чай. Ежко седял около него и се стараел да измисли какво още да направи, за да му помогне.
– Кажи, не искаш ли нещо, Богомол? – попитал го той, – Аз ще направя всичко за тебе.
– Нищо не ми трябва, Ежко, – със слаб глас отговорил Щуреца. – Това е моята последна нощ. Аз умирам. Но съм щастлив! И до последния си дъх съм готов да повтарям: Слава Богу!… Слава Богу!… Слава Богу!… Наистина, имах едно желание…
– Твоят гроб да бъде на Атон?
– Да. Но ако това не може да стане, какво да се прави!
И с тези думи умрял старият Богомол.

Ежко седял около постелята на стрия Богомол и тихичко плакал. А после се замислил: Не може ли все пак да изпълни желанието на Щуреца? Мислил, мислил, но нищо не му дошло на ум…
Накрая се разсъмнало… Дъждът престанал. Слънцето излязло от облаците и изсушило земята. Изведнъж Ежко вдигнал глава и се заслушал… После скочил… Какви са тези звуци? А! Това са жерави! Това крякане… Но те не летят наблизо, а кацат да починат в паликското поле. Все по-силно и по-силно се чуват.
– Скоро ще се върна! – казал Ежко на Мишката, излезнал на улицата и се устремил с всички сили към полето. Жеравите били съвсем наблизо. Те изправяли изморените си криле, клатушкали се, разтърсвали се… А ето и водачът им – строга птица с блестящи зорки очи.
– Какво искаш от нас? – попитал водачът.
– Моят стар приятел Щуреца Богомол умря днес през нощта, – казал Ежко. – Той вярваше в Бога, постоянно Го славеше и научи всички в този край да правят това. За себе си нищо не искаше. Но имаше едно единствено желание в последния ден на живота си – да бъде погребан на Атон около Панталеймоновския манастир.
– Виждам, че твоят приятел е бил истински богомолец. Но какво искаш от нас?
– Вие, жеравите, летите на юг… – плахо казал Ежко. – Няма ли да ви се случи да прелетите над светата гора Атон?
– А! Ето какво било! Да, ще бъдем на Атон, там е мястото на нашата еднодневна почивка преди прелета ни в Палестина.
– Моля ви, отнесете стария Богомол там! Той е съвсем лек, сух и никак не тежи! Аз ще го донеса и ще го привържа с нишка за вашия крак.
– Браво, Ежко! – възкликнал възхитен от неговата досетливост водачът на жеравите. – Ти си верен приятел, а ние, жеравите, много ценим верните приятели. Донеси го по-бързо тук, защото вече е време да тръгваме.
Донесъл Ежко стария Богомол и го привързал здраво към крака на водача на жеравите.
– Не се безпокой, – казал той. – Аз ще изкопая ямка около Пантелеймоновския манастир и ще положа там твоя приятел.
Събрали се жеравите по-близо, размахали крилете си, вдигнали се в есенното синьо небе и там се подредили под формата на клин. Водачът напред и старият Богомол на крака му… Закрякали жеравите и започнали бързо да се отдалечават като се вдигали все по-високо и по-високо.
Дълго гледал след жеравите самотния малък Ежко.
– Прощавай, мой стари приятелю!
Те вече не се виждали, а той все още стоял и гледал.

– Защо Ежко не дойде днес да пие мляко, казала Любочка, като видяла на пода недокосната пълната му паничка. – Мурзик отдавна е изпил своето!
Бабата и майката подреждали багажа, трябвало да се връщат в Москва. Всичко било сложено. Вратите – заключени. Мурзик – сложен в кошничката, бившата къщичка на стария Богомол.
Преди заминаването за гарата Любочка и Ксения погледнали в бараката. Ежко го нямало там. На пода се виждала голяма локва…
– Покривът е протекъл през нощта, – казала Ксения. – И Ежко е избягал.
– А той ще се върне ли следващото лято? – попитала Любочка.
– Кой знае… Лошо се грижихме за него. Да отиваме, викат ни!
Момичетата се спуснали да догонят майка си и баба си. Бабата носела кошничката, в която седял доволният Мурзик. А след тях гледала Мишката, застанала пред своята врата под терасата. „Това е всичко, – тъжно си мислела тя. – Лятото свърши… Съвсем свърши“.

Източник: Hristianche.ucoz.com