С Божията закрила – разказ на монахиня Валентина
Красив бил град Звъниград с високите крепостни стени и стройни кули, разположен в южните склонове на Стара планина по течението на Бяла река. Там живееше едно добро дете – Звънимир. Наричаха го Мирко. Той беше сираче и баба му се грижеше за него. Като порасна, стана овчарче и много помагаше на старицата. Жалеше я, не правеше никакви пакости. Чуеше ли да звънне църковната камбана срещу празник, отиваше при стария звънар, който го научи да се кръсти правилно, да се моли и да бъде добро християнче. Един ден му подари чудна свирка. Научи го до свири и Мирко, запладнеше ли аганцата, свиреше до забрава.
Но дойдоха тежки времена. Стигна вест, че турците наближават. Баба му подготви М1-15ирко за изпитанията. Тя го посъветва да приеме свето Причастие, за да се укрепи. Той я послуша.
Забиха тревожно камбаните, събраха се хората и решиха да бягат на север през планината. Баба му беше стара и болна и не можеше да тръгне с групата. Прегърна Мирко, целуна го през сълзи, благослови го с думите: „Бог да те закриля!”, и той тръгна.
Стръмнината по Граднишкото дере беше голяма и пътят – труден. От тревога ли, че остави баба си, от умора ли, краката му се подкосяваха и той започна да изостава.
Като остана съвсем сам, усети, че му притъмнява пред очите. Хапна хляб и сирене, които баба му беше сложила в торбичката, и глътна вода от горския извор.
Прекръсти се, помоли Бог да го закриля и тръгна по стръмнината. Не изпита страх, когато се стъмни. Ангелът го пазеше.
Залута се в гората и с дни пътъваше. Една привечер стигна до бедна кошара. Овчарите със стадото бяха избягали. Когато усети силен глад, нещо прошумоля край него. Обърна се и видя една козичка. Погали я, даде й да хапне сено и я издои. Щом глътна няколко глътки топло мляко, почувства, че силите му се връщат.
Като се съмна, тръгна с нея нагоре. Зад високи дървета се показа малък манастир. Влезе в него, но картинката беше печална. Турците го бяха опожарили. В храма нямаше икони, но от стенописите благославящият Христос го гледаше с топъл поглед. Коленичи, помоли се и изпроси небесна закрил. В една малка стая намери брашно, сол и парче хляб. Взе ги и поведе козичката все нагоре.
2-15Като се изкачи на високо, загледа се надолу и видя под скалата огромна мечка. Козичката стана неспокойна. Страхуваше се от дивия звяр. Мирко се прекръсти и остана спокоен. Мечката се отдалечи с тежки стъпки. Той благодари на Бога и пак тръгна на път.
Като мина билото на планината, омеси питка, запали огън и я изпече. Хапна, пийна млекце, даде и на козичката. Пътува цял месец и най-после стигна равнината.
Застуди ли се вечер, лягаше до козичката и двамата се топлеха. Веднъж забеляза малка къща. Приближи се и почука. Добра жена го прие. Като се върна мъжът й дървар и като разбра колко е страдал Мирко, гостиха го и го облякоха в чисти дрехи. Насядаха край огнището и един през друг го разпитваха:
– Как оцеля, мило дете?
– С Божия закрила – отговори Мирко и разказа как с молитва е посрещал всяка опасност.
Мирко и козичката останаха завинаги при тях. Привечер той заставаше на някой пън и свиреше, докато изгрее луната. В песента му се долавяше и тъга, и радост, и надежда в Божията закрила.
Автор: монахиня Валентина Друмева
