Избрани стихотворения на архимандрит Серафим за децата – част 1

АЗ ИМАМ ДВЕ РЪЧИЧКИ

Аз имам две ръчички,
две мънички сестрички,
една във друга знаят
сами да си играят.
Аз имам две краченца
две палави момченца,
едно след друго тичкат
и много се обичкат.
Аз имам две очички
небесни две звездички
примигват, нежно греят,
ту плачат, ту се смеят.
Аз имам две ушенца
две мънички мишленца
на глухи се преструват,
но всичко, всичко чуват.
В средата на лицето
е вирнато нослето,
по мириса познава,
какво ще го гощават.
Устата ми обича
да бъбри и да срича
две думи нежно, сладко —
да казва: Мамо! Татко!

СЪН ЗА ПРОЛЕТТА
Под снега зелената елхичка
Спи, увита в своя бял кожух.
В лед скована, малката рекичка
песен не разнася в дола глух.
Вред мълчание обгръща всичко
сякаш под властта на тайнствен дух!
Спи елхичката и сън сънува —
пролет е, и топло слънце грей.
Минзухар цъфти, и звън се чува.
Агънце около нея блей.
Птичка пъстра в клонките лудува —
хвръкне, кацне, спре се и запей!
Ех, ти пролет, блян скъп на сърцата!
С твоя сън и мракът на нощта,
и на дните тежки теглилата,
и на злото беднадеждността —
всичко се понася, че душата
с вяра чака тебе, пролетта!
МОЙ ПЛАНИНСКИ СВИДЕН КЪТ
Духна вече топъл юг.
Снеговете се топят.
Аз съм пак при тебе тук,
мой планински свиден кът!
Светят утринни пожари!
Никне първата трева.
Къпят се брезите стари
във небесна синева.
Още дремят бук и бор
по замръзналия скат.
Но в спокойния простор
вече ей мухи летят.
Виж, тук цъфнало кокиче!
А онуй какво е там?
Из тревичката наднича
минзухар едвам — едвам.
Татък хе, между скали
скача весело поток.
Любопитните ели
гледат буйния му скок.
Първа птичка пей в гората.
Горе в сняг върхът блести.
А над него в небесата
Пролетта лети, лети!

КНИГАТА
Аз помня, че като дете прелиствах
на стара книга страниците жълти.
С любов броях повехналите листи
И всякоя картинка жадно гълтах.
Как чудех се на малките чертици,
кои я пъстреха от край до край!
Ала на тези тайнствени редици
не можех смисъла да разгадая.
И питах ли понявга стари хора:
“Какви са, дядо, тез чертици там?” —
те неизменно ще ми отговорят:
“Аз сляп съм, чедо, да чета не знам.”
Но даде Бог, и почнах сам да сричам.
Развидели се хаосът мъглив.
И чудо стана! Взе да ме увлича
мен книгата като приятел жив.
Как страниците станаха бъбриви!
Те пееха, и аз гласа им чух.
И всяка книга взе да ми разкрива
на своя автор творческия дух…
Днес вече в друга книга се зачитам —
в поемата на дивната природа
и толкоз много стихове прочитам
гората, в бурята и в небосвода!
Тук всеки цвят, тук всякоя мушица
е сякаш буква в книгата огромна.
Тук шепне внятно всякоя звездица,
и всичко Автора велик ми спомня!
И чуя ли, че в изстъпление лихо
безумци хулно Господа ругаят,
да просвети тях Бога моля тихо,
че те са слепи … Да четат не знаят!
юни 1947 г.

ПЕПЕРУДКА
Отде си долетяла
ти, пеперудке бяла,
във тоя мрачен град?
Не мамят ли ти взора
поляните, простора
и слънчевият свят?
Виж, сводът се синее,
полето — зеленее,
а тук е кал и дим.
Защо не литнеш тамо,
де от цветенца само
изткал е Бог килим?
О, пеперудке мила,
избягай, лекокрила,
към волните земи,
де агънца играят
и де цветя ухаят.
Литни и мен вземи!
ПРЕД ИЗПОВЕД
Ето ме пред дверите
на светия храм.
Ах, нозе, треперите!
И защо — аз знам!
Тъмно е в сърцето ми.
Боже мой, светни!
Тия черни демони
сам Ти прогони!
Плача в разкаяние.
Съжали ме Ти!
Грешните желания
всички опрости!
Вярвам, милостив си Ти.
Туй ме тегли тук!
Кой ли друг ще ме спаси?
Зная — никой друг!
ТЕМЕНУЖКА
Синьо пламъче в тревата!
Теменужка е това!
Скромно дигнала глава,
пие мълком светлината.
Ний я тъпчем. Тя мълчи
И не спира да ухае.
Да се сърди тя не знае.
С кротки гледа ни очи.
Що се в образа ù крие?
— Нежност! Доброта! Любов!
Тя не цвете е, а зов
като нея да сме ние!

ПО-СИЛНА ОТ АТЛЕТА
(по Катерина Кох)
— Бабо, хайде, тръгвай с нас напред!
Днеска в цирка ще те заведеме,
За да видиш силния атлет.
Той е чудото на нашто време!
Знаеш ли, със колко леснота
тежести огромни той повдига!
И какви не други чудеса
с мишци, с мускули, с гърди постига!
Хайде, мила бабо, хайде с нас! —
чуваха се весели гласчета.
— Е добре, ще дойда! — с кротък глас
каза бабата на малките момчета…
…Ето го! Атлетът се яви
на арената с ход тежък, бавен.
Дигнаха се множество глави,
за да видят исполина славен.
Като с леки топки почна той
със железни гири да играе.
Ту подхвърли ги, ту в ням застой
зрителите с поглед горд обае.
После дигна маса със уста
и да чупи взе железни пръчки —
при това с такава леснота,
като че трошеше сухи съчки.
— Бабо, страшно силен е, нали?
Друг не може железа да кърши.
Той по две-три чупи ги дори.
Виж какво сега пък ще извърши.
Баба се усмихва от сърце.
В тоз миг се явиха два юнака
с тежка наковалня на ръце.
Публиката с дъх стаен зачака.
Легна силният атлет на гръб —
двамата със бързина похвална
сложиха на неговата гръд
тежката железна наковалня.
И започнаха със чука два
удари върху ù да стоварят.
Зрителите, дишащи едва,
в ужас своите очи затварят.
Неочаквано атлетът здрав
със замах встрани отхвърли сръчно
наковалнята и скочи прав.
И гърди тържествено изпъчи.
Буря от овации заля
цирка. Чу се тропане с крака,
после всичко в хаос общ се сля,
и атлетът скри се зад платната.
— Бабо, ти видя… Кажи сега,
може ли друг някой да понася
подвиг същ — такава тежина
като този Херкулес ужасен?
— О, деца, това ли е герой?!
Знаете ли вий, че всяка майка
много повече в живота свой
тежест носи, без да се повайка!
Не с железни пръчки тя играй,
но със грижи, с горестни неволи.
И да чупи сявга се старай
злото в детските капризни воли.
Колко често плаче тя без звук!
Скръб потиска я кат наковалня.
Бог, изпитвайки я, с тежък чук
удря по душата ù страдална.
Тя понася всичко и мълчи!
Подвизите свои не разказва.
Никога за слава и пари
като тоз атлет не ги показва!