Бръмбарчето Зум

Малкото бръмбарче Зум се прибра
в чудна къщурка от стара кора.
Пийна от менчето прясна вода,
сгуши се в ъгъла и зарида:

– Как ме обидиха, майчице, всички:
белките, златките, двете лисички,
дребните птичета, едрите птици,
даже и слепите стари къртици.

Как ме обиди кълвачът-ковачът,
Гу раздавачът и Ежко шивачът,
сойката Сийка и Горчо скорецът,
водното конче, щурецът-свирецът…

Вчера настигнах Елица пчелица
с бяло котленце и жълта метлица.
Литнахме заедно: ту над реката,
ту през горичката, ту низ лъката.
Срещнахме, майчице, много познати:
кротки, грабливи, космати, пернати.
Всеки ми викаше: „Зум, добър ден!”
С весели поздрави бях награден.
Даже и Грак от високия клон
вирна опашка – да стори поклон…

Ех, промени се от вчера светът!
Вчера здрависваха, днеска – не щат!

Днеска самичък вървях из гората.
Гледам скорецът си роши перата.
Кресна ми сойката. Грак се разграчи.
Поздрав да стори кълвачът не рачи.
Гълъбът Гу надалеч отлетя.
Гледам гората – това ли е тя?
Белките, златките скрити лежат.
Двете лисички сърдито ръмжат.
Ежко настръхнал, щурецът мълчи,
водното конче на писмех бръмчи.
Къртът не клати за поздрав глава.
Майчице мила, защо е това?

Малкото бръмбарче тропна с крака:
– Бива ли, мамо, така-онака?

Майка му Жим помълча, помълча,
после с тъжовен гласец забръмча,
тежко въздъхна, заплака дори:
– Питай ги, чедо,… и сам… разбери!
Чудом се чуди невръстният Зум:
мигар наистина те са без ум?
Татко му, бръмбарът Жум, е богат!
Татко му, старият Жум, е рогат!
Ах, и елените нямат сега
толкова вити, красиви рога!
Татко му има два чифта крила,
лодка с весла и червена кола.

Може ли син на известен баща
да преживява такива неща?
Утре ще вземат и дребните мравки
да го посрещат ей тъй с подигравки.

Малкото бръмбарче Зум се намръщи,
кривна калпаче, излезе от вкъщи…

Ето я тяхната стара гора.
Зум през гората пътека избра.

Първом излезе насреща му Златка –
с лапи-възглавнички, с козина гладка.
Зум се обади на златката: – Спри!
И на въпроса ми отговори!
Вчера ме срещна и поздрав ми стори.
Днеска, любезна, защо не повтори?
Златката прихна и бързо се скри.
Дума на Зум не отвърна дори.

Ето я бялката Снежка до пъна.
Трепна, ослуша се, шийка опъна.
Зум заповяда на бялката: – Спри!
И на въпроса ми отговори!
Вчера ме срещна и поздрав ми стори.
Днеска, любезна, защо не повтори?

Бялката прихна и бързо се скри.
Дума на Зум не отвърна дори.

Скоро довтаса и Лиса – кумата.
Влачи опашка и бърше земята.
Зум изкрещя на лисицата: – Спри!
И на въпроса ми отговори!
Вчера ме срещна и поздрав ми стори.
Днеска, любезна, защо не повтори?

Прихна Лисана и бързо се скри.
Дума на Зум не отвърна дори.

Зум натъжен през гората върви.
Никой не иска да го поздрави.
Бягат от него, присмиват се всички:
белките, златките, двете лисички,
дребните птичета, едрите птици,
даже и слепите стари къртици.
Взе го на подбив кълвачът-ковачът,
Гу раздавачът и Ежко шивачът,
сойката Сийка и Горчо скорецът,
водното конче, щурецът-свирецът.

Зум не разбра. Защо е така?
Никой за поздрав не маха с ръка.
Вчера здрависваха. Днеска – не щат.
Ех! Промени се от вчера светът!
– Да, промени се! – мълви юначината
и не разбира каква е причината.

Спря се на пътя до стъпка еленова.
Спря се, подпря се на пръчица кленова.
Седна с измъчено, свито сърце.
Мълком затули с крилце личице.

Малката стъпка след миг заблестя –
с бисерни сълзи напълни се тя.
Плачеше клетият Зум и скърбеше.
Тежко му беше. Обидно му беше…

В тая минутка до него застана
с кошница мравката баба Житана.
– Зум, разкажи ми какво ти тежи!
Чуваш ли, Зум? Не плачи, не тъжи!

Зум се обърна: не се ли подбива?
Жали го тя. Да й каже ли? Бива!
Сълзите спряха да капят. Дори
с лека усмивчица Зум ги отри.

– Вчера настигнал Елица пчелица
с бяло котленце и жълта метлица.
Литнахме заедно: ту над реката,
ту през горичката, ту низ лъката.
Вредом ни срещаха наши познати:
кротки, грабливи, космати, пернати.
Всеки ми викаше: „Зум, добър ден!”
С весели поздрави бях награден…
Вчера с поклони ме срещаха те.
Днеска, повярвай ми, никой не ще.
Скитах и питах. Отиде денят.
Смеят се те. И от мене странят.
Връщам се вкъщи с пребити крака.
Може ли, мравке, така-онака?

Мравка рече: – Ти бъркаш, дете.
Тебе не са и поглеждали те.
Те са здрависвали само Елица –
малката, но работлива пчелица.

Зум се почуди: – Елица ли?. – Да.
Малкото бръмбарче пак зарида:
– Тъй ли? Ще кажа на татко. Разбрах…
Нека ги мушне с рогата – за страх.
Татко е силен и страшен дори.
Знаят го през деветнайсет гори.
Да, и елени с рога закалени
падат пред моя баща на колèне.

Баба Житана му рече: – Поспри.
Много се хвалиш и лъжеш дори.
Татко ти Жум е стругар знаменит.
Дай му да мисли за болт и за нит.
Но да се бие, да муши с рога –
никой не го е видял досега.
Само синът му е малко свадлив
и мързелив, мързелив, мързелив!

Старата мравка протегна ръка,
щипна го нежно и каза така:
– Зум, опомни се! Способен си ти.
Зум, опомни се! Иди, работи!
Майка ти плаче от мъка, дете.
Всеки се труди, а син й – не ще.
Гледай пчелицата. Пример вземи.
Повече майка си ти не срами.

Brumbarcheto Zum
Малкото бръмбарче Зум се прибра
в чудната хижа от стара кора.
Грабна топора. Насече дърва.
Менче водица наля след това.
Копър пося и дръвче посади.
Двора помете. Навред подреди.
После отиде цветя да полива…

Майка му беше безкрайно щастлива.

Минаха белки. Лисица премина.
Скоро се струпаха сто и двамина.
Гледат. Не вярват. Стърчат край оградката.
Баба Житана развърза забрадката.
– Зум, изправи се! – помаха му тя.
– Гледай, душице, що свят прилетя!

Зум се изправи, главица изви.
Всеки работния Зум поздрави.

Източник: Arhiereiskopz.com

Автор: Цветан Ангелов

Хубаво е да те поздравяват, да те обичат и уважават. Затова толкова скърбяло бръмбарчето. Добре, че получило добър съвет какво да стори и взело да се труди, да върши добро, да помага.
Приказката изглежда много детска, но поуката й съвсем не е. Често децата търсят да спечелят уважението на другите с някакви, дори измислени, превъзходства: било с дрехи, с ум, бързина или сила, със скъпи и модерни джунджурии. А истинско уважение и възхищение пораждат у своите връстници по съвсем друг начин: с доброта, отзивчивост, трудолюбие.