Сценарий за детско тържество – Възкресение Христово

Възкресение Христово

ЛАЙКУЧКАТА – сценарий по Ханс Кристиан Андерсен (тук)

Пасхално тържество

Приятели узнахте ли вестта?

На ангелски крила се тя донесе

и низ поля и къщи се понесе.

Не чувате ли как треви, цветя

и птички пеят в хор: – Христос воскресе!

Празникът бе вече близо, тук.

И когато с чудната си песен

славейчето долетя от юг

всички поздрави с „Христос воскресе!“

Пролет грейна. Възкресение

ще празнува пак светът!

Свлече пак земята белия

смъртен плащ от свойта гръд.

Елате, ангели крилати,

елате, птички и цветя,

елате, бедни и богати,

елате, старци и деца,

и вий, пчелици и мушици,

и ти ветрец, и ти поток,

елате, братя и сестрици,

за да възпеем благий Бог!

Сърцето вижда пак Христа

възкръснал дивно от смъртта

и своят сбъднат блян празнува!

Иисус Христос срази смъртта!

СЦЕНКА: Първи вариант

БАБА И ДВЕ ВНУЧЕТА БОЯДИСВАТ ЯЙЦА

ПЪРВО ВНУЧЕ: Бабо, бабо, защо трябва да е червено първото яйце?

БАБА: Защото е символ, нещо, което ни напомня за Христовата смърт.

ВТОРО ВНУЧЕ: А защо празнуваме Неговата смърт?

БАБА: Не смъртта Му празнуваме, деца, Неговото възкресение. Христос умря на кръста и проля кръвта си. Затова и първото яйце е червено. Но Христос възкръсна, така както от това яйце ще се роди и един живот – пиленцето.

ПЪРВО ВНУЧЕ: Ама защо, бабо, Иисус Христос е умрял?

БАБА: Той трябвало да умре на кръста и после да възкръсне и така победил смъртта. И след това хората не бива вече да се боят от смъртта, защото който е с Христос от нищо не се страхува.

ВТОРО ВНУЧЕ: И ние, бабо не се боим от нищо. С Христос сме! А и знаем стихчета за Неговия празник.

СЦЕНКА: Втори вариант.

Действащи лица: ВОДЕЩ, СВ. МАРИЯ МАГДАЛИНА, ИМПЕРАТОР

ВОДЕЩ: Знаете ли драги гости откъде води началото си традицията да боядисваме и подаряваме червени яйца? Може би някои знаят и са чували, а тези, които не са сега ще разберат.

От старо време имало обичай у юдеите, особено у бедните, да поднасят яйца на свои познати, приятели и покровители на рождения им и на Нова година. Това се правело от както ние сега подаряваме подаръци на хората, които обичаме и уважаваме. Тези, които не са могли да поднесат по-скъпоценен дар, подарявали като израз на радост и уважение яйца.

ДВОРЕЦА НА РИМСКИЯ ИМПЕРАТОР ТИБЕРИЙ. ТРОННАТА ЗАЛА, ИМПЕРАТОРЪТ НА ТРОН И МАРИЯ МАГДАЛИНА ПРЕД НЕГО С ЧЕРВЕНО ЯЙЦЕ В РЪКА

ММ: Ваше императорско величество! (покланя се)

ИТ: Коя си ти нагла жено? За какво си дошла?

ММ: Аз съм християнка. Името ми е Мария Магдалина.

ИТ: От къде си? Не си римлянка. Какво правиш тук в Рим? За какво си дошла да молиш?

ММ: Аз съм от Юдея. И съм дошла тук в Рим, не за да моля, а да дам. Да дам вяра и надежда. Вяра в Единият Истински Бог и надежда за възкресение от смъртта!

ИТ: Ха! Че кой е възкръснал от мъртвите!?

ММ: Нашия Господ Иисус Христос! Той възкръсна от мъртвите и даде живот вечен. Ето, Ваше императорско величество, поднасям Ви това червено яйце в знак на моето уважение и почит към Вас! Има такава традиция при нас в Юдея.

Давам Ви това яйце за да Ви покажа, че както от него мъртвото се ражда живо същество, като разчупва черупката, така и ние един ден, ще възкръснем за нов живот.

(Подава яйцето на императора) Христос възкръсна, император Тиберий, Христос възкръсна!

ВОДЕЩ: По примера на св. Мария Магдалина при нас християните дошъл обичай да се даряваме един другиму червени яйца за спомен на Христовото Възкресение. Хайде сега да се поздравим с Празника на празниците.

Възкръсна животът! Виж пъпките там

как тихо една се след друга разтварят,

как всичко цъфти и ухай като в храм,

тревите как с полъха лек разговарят.

А помниш ли, колко студено тук бе,

как вихри пищяха в безлистните клони,

как първият сняг от студено небе

живота със пъстрата есен прогони?

Светата полунощ изгрява чудна

из мрака чер на безутешността,

и пак душата е тревожно-будна,

и пак в доброто вярва съвестта!

Песнопението (ако може да се изпее)

Христос воскресе из мертвих,

смертию смерт поправ

и сущим во гробех живот даровав.

Христос възкръсна от мъртвите,

със смъртта си смъртта победи

и на тия, които са в гробовете, дарува живот!

И искаме с невидимия хор

на ангелите в нощния простор

по цял свят тая вест да се разпръсне:

Христос възкръсна!

Всички отговарят: Наистина възкръсна!

Тревицата поникна.

Лъх топъл се понесе.

И всяка птичка викна:

Христос воскресе!

Пчелици из простора

летят и тихо пеят.

С възторг на всички хора

очите греят!

Природата ликува,

че празник чуден днес е!

Сърцето тържествува!

Христос воскресе!

Всички отговарят: Наистина воскресе!

Съставил: Мария СТОЙКОВА (учител по СИП – Религия) за СОУ „Св. Климент Охридски“, гр. Аксаково

Сценарият е адаптиран за конкретен клас. Може да бъде променен според условията.

Използвани са стихове от АРХИМАНДРИТ СЕРАФИМ (АЛЕКСИЕВ) и монахиня Валентина Друмева

ЛАЙКУЧКАТА (по Ханс Кристиан Андерсен)*

Учител:

Христос воскресе! Църквата нарича този ден Празник на празниците. Защото на този ден Иисус Христос победи смъртта! От този ден нататък ние не трябва да се страхуваме от нея. Ако сме с Бога. Ако имаме доверие в Него и ако сме смирени и чисти по сърце. Христос беше такъв. Той се роди не в палат, а в обор. Той не стана цар, а умря на кръста.

Смирението е една от основните добродетели в Православието. Истинското смирение е не в думите, а в делата на човека. Големият детски писател Ханс Кристиан Андерсен, който е бил дълбоко вярващ, е предал съвършено в приказката си „Лайкучката“ какво е смирение.

То не е тъга, а радост, то не е притеснение, а спокойствие, то не е безделие, а желание да си там където имат нужда от помощ…

Първи разказвач:

Чуйте сега!

Извън града, до самия път имаше вила. Сигурно сте я виждали. Пред нея се кипри и малка градина, оградена с дървена решетка.

Близо до вилата, край канавката, сред меката зе­лена трева се белееше лайкучка. Слънчевите лъчи я топлеха и галеха наравно с китните цветя от гради­ната пред вилата, затова нашата лайкучка раснешене с дни, а с часове. Едно прекрасно утро тя се раз­пукна – жълтото й, обло като слънце сърчице беше обиколено от блясъка на ослепително белите дреб­ни лъчи-листенца.

Втори разказвач:

Лайкучката никак не се безпоко­еше, че е толкова скромно, обикновено цветче, от никого невидяно и незабелязано сред гъстата трева; не, тя беше доволна от всичко, жадно се устремява­ше към слънцето, радваше му се и слушаше как ви­соко-високо в небето пее чучулига.

Трети разказвач:

Лайкучката бе толкова весела и щастлива, сякаш днес бе неделя, а всъщност бе най-обикновен поне­делник; всички деца седяха кротко на училищните чи­нове и се учеха от наставниците си; нашата лайкучка също стоеше кротко и се учеше от ясното слънце и от цялата околна природа, учеше се да опознава Божия­та благодат. Лайкучката слушаше гласа на чучулига­та и и се струваше, че звънките трели изразяват тък­мо стаеното в нейното сърце; затова лайкучката гле­даше щастливата пърхаща песнопойна птичка някак особено почтително, но никак не и завиждаше, нито и беше мъчно, че не може да лети и да пее.

Лайка:

Нали виж­дам и чувам всичко! Слънцето мегали, ветрецът ме целува! Колко съм щастлива! Имам си всичко, а това, което си нямам не ми е нужно!

Първи разказвач:

В градинката цъфтяха многобройни кичести, гор­ди цветя; най-горди сред тях бяха цветята без никакъв аромат. Как издуваха бузи божурите.

1-ва Роза:

Аз, цветя, съм най-красивото цвете тук! Няма съмнение – аз съм царица на цветята! Имам дълго стебло, големи листа и чудни цветове! Вижте наоколо – няма по-красиво цвете от мен!

2-ра Роза:

О, да! Ние сме самото съвършенство! Ние сме най-доброто сред цветята. Нали виждате. Няма други като нас. Не може и да става дума да се срамняваме с когото и да е друг.

1-ви Божур:

– Какво се перчите! Вижте ме мен! Колко голям съм, а вие розите какво? Едни такива листенца – мънички и мекички … Кое е най-голямото цвете в градината ? Аз – Божурът! И разбира се най-красивото!

2-ри Божур:

Разбира се, разбира се!!! Я вижте и аз колко съм голям! Колко широки листа имам по-едри от тези на розите. Аз съм най-красивото цвете!

1-во Лале:

Но какво е големината? Ни­кое не е по-шарено, по-пременено от нас лалетата! Я погледнете! Кое е с по-пъстро елече? Кое от вас е по-изправено от мен? Нима аз не съм най-красивото цвете?!

2-ро Лале:

Да, да ние сме най-красивите я вижте какви цветове – жълт, червен, оранжев, бял… Та това е ясно! Аз съм най-красивото цвете в градината!

Слънце:

Я ги виж как се перчат. Не виждат как сами себе си изяждат с думите си. И не разбират, че мъничкото цвете, което презират е по-голамо и красиво от всички тях взети заедно!

Втори разказвач:

Никое от гор­дите цветя не забелязваше скромната лайкучка, поник­нала някъде си до канавката. Но пък лайкучката чес­тичко се заглеждаше в тях и си мислешеразлични неща за това колко са красиви подредени те.

Лайка:

Колко са пременени, красиви! Непременно при тях ще кацне на гости чаровната сладкопойна птичка! Слава Богу, че расна толкова наблизо – ще видя всичко, ще и се на­радвам!

Трети разказвач:

Внезапно звънна песента на чучулигата и тя кацна… не в градината при божурите и ла­летата, а право на тревата, при скромната лайкучка! Птичето заподскача около лайкучката и запя. Лайкучката съвсем се смути от радост и направо не знаеше какво да мисли, как да се държи!

Чучулига:

Колко хубава мека тревица! Колко миличко цвете със сребърна рокличка, със златно сърчице! О, мило цвете толкова си красиво!!!

Първи разказвач:

Жълтото сърчице на лайкучката наистина блес­еше като златно, а ослепително белите листенца преливаха в сребърен цвят. Птичката я целуна, попя й и отново се стрелна към синьото не­бе. Измина повече от четвърт час, преди лайкучката да се съвземе от толкова щастие.

Лайка:

Толкова съм щастлива, толкова радостна, че с думи не може да се изкаже! Птичката ме целуна, попя ми и ми гвори! Ах какво щастие! А цветята от градината! Нали и те видяха какво щастие ме споходи. Те ще оценят всичко това!

Втори разказвач:

Радостно свенливо погледна тя кичестите цветя. Но лалетата се бяха източили, наперили и изчерви­ли от яд, а божурите направо щяха да се пръснат! Горката лайкучка веднага разбра, че не са в настроение и много се натъжи.

Слънце:

Я, какво добро и скромно цвете. Никой не може да го надмине по красота!

Трети разказвач:

През това време в градината излезе девойка с остър лъскав нож в ръката. Тя се запъти, направо при лалетата и почна да ги реже едно след друго. Тя избираше най-пъстрите лалета и най-големите божури.

Момиче:

Колко са пораснали лалетата! И какви цветове! Ето това е по-пъстро от другите. Него ще отрежа. И това. А този божур е с по-големи листа и този също. Ще стане красив букет. Да и мама ще се зарадва, когато види цветя в стаята си. Жалко само, че няма да издържат дълго във вазата, но пак ще набера после. А и тези рози, те ще украсят стаята на баба, тя много ги харесва.

Лайка:

Ама че ужасно! Свършено е с тях! Така те ще умрат! Колко съм щастлива, че расна сред гъстата трева, където ни­кой не ме вижда и забелязва.

Първи разказвач:

Слънцето залезе, тя приб­ра листенца и заспа, но и насън с нея бяха милата птичка и аленото слънце, а на заранта отново разтвори листенца и ги протегна към светлото слънце както децата протягат ръцете си. В същия миг се дочу песента на чучулига­та; птичката лееше трели, но колко тъжно!

Втори разказвач:

Клетото птиче беше попаднало в клопка и се бе озовало в клет­ка, окачена на отворения прозорец. Чучулигата пее­ше за небесната шир, за свежата полска зеленина, кол­ко хубаво и волно е да летиш на свобода! Тежко, теж­ко й бе на нещастната птичка – беше в плен.

Лайка:

Искам от все сърце да помогна на пленничката, но с какво? Не мога да отида при нея! Не мога да и кажа нищо… Ах колко жалко!

Трети разказвач:

Лайката вече не помисляше колко е хубаво наоколо, колко дивно грее слънцето, как блестят сребърните й листенца; мъчеше я мисълта, че с нищо не може да помогне на клетата птичка.

Внезапно от градината излязоха двама малчуга­ни; в ръцете на единият бе същият голям остър нож, скойто девойката бе рязала лалетата. Момчетата оти­доха право при лайкучката, която изобщо не разби­раше какво търсят тук.

1-во момче:

– Ето тук можем да изрежем чудесен чим за наша­та чучулига! Тук ще забия дълбоко ножа в пръстта и ще изрежа четириъгълно парче чим.

2-ро момче:

– Отскубни това малко цвете! То не ни трябва, виж го колко е невзрачно и на нищо не прилича.

Лайка:

Ако ме изтръгнат, ще умра, а толкова ми се живее! А нали тъкмо сега мога да попадна при клетата пленничка!

1-во момче

– Недей, нека остане! По­-красиво е така!

2-ро момче:

Добре. Птичето може да я изкълве.

Първи разказвач:

И лайкучката попадна в клетката при чучулигата.

Клетничката високо оплакваше робството си, мя­таше се и се блъскаше в железните пречки на клет­ката. А горката лайкучка не умееше да говори и ня­маше как да я утеши. А толкова и се искаше! Така измина утрото.

Чучулига:

Нямам вода! Заб­равили са да ми сложат вода, отидоха и не ми дадоха дори глътка! Гърлото ми съвсем пресъхна! Толкова е задушно! Ах, ще умра, няма да видя вече аленото слънчице, свежата зеленина, целия Божи свят! За да се освеж поне мъничко, ще забия клюнче в свежия хладен чим. Здравей красива цветче! Целувам те, но и ти ще увехнеш тук, клето! Теб и това късче чим – само толкова ми дадоха вместо целия свят! Сега всяка тревичка за мен трябва дa бъде зе­лено дърво, всяко твое листенце – уханен цвят. Уви! Само ми напомняш от какво съм лишена!

Лайка:

Ах, как да я утеша! Не мога да помръдна дори листенце и само мога да излъчвам все по-силен и по-силен аромат. Цано Чучули­гата забележи това!

Втори разказвач:

А Чучулигата забеляза и не докосна цветчето, макар че от жажда изкълва всичката трева.

Ето че настъпи вечерта, а никой не донесе вода на горкото птиче. Тогава то отпусна къси крилца, затрепка конвулсивно с тях и още няколко пъти жал­но изписка! Сетне главицата му се отпусна встрани и сърчицето се пръсна от мъка и тъга.

Трети разказвач:

Лайкучката също не можа вече да притвори лис­тенца и да заспи както предиш­ната вечер: беше съвсем болна и бе клюмнала главица.

Едва на другата заран момчетата и момичето, което отряза цветята влязоха и щом видяха мъртвата чучулига, горчиво, горчиво запла­каха.

1-во момче:

О-о-о, птичето е умряло! Но защо? Всичко си имаше!

2-ро момче:

Ами да и така хубаво пееше! Хайде да го погребем.

Момиче:

Не, не е имало всичко! Нямало е вода! Забравили сме клетото птиче! Само малката лайкучка е утешавала чучулигата. Идете и вземете някаква кутия. Ще я погребем в двора.

Първи разказвач:

Взеха клетото птиче и изкопаха гробче, като го украсиха с цветя. А самата чучулига поставиха в красива червена ку­тийка – искаше им се да я погребат царски! Клетото птиче! Докато бе живо и пееше, го бяха забравили, оставиха го да умре в клетката от жажда, а сега му устройваха разкошно погребение и лееха горчиви сълзи на гроба!

Втори разказвач:

Чимът с лайкучката бе изхвърлен на прашния друм; никой дори не помисли за тази, която повече от всички бе обичала нещастната птичка и с цяло сърце бе искала да я утеши.

Слънце:

Клето цветче! Никой освен Бога, не разбра за твоята красота! Тя беше в твоята скромност и твоята любов. Ти обичаше всички. Дори тези, които те презираха. И това те направи най-красивото цвете на света!

Учител:

Любовта и смирението направиха от лайкучката най-красивото цвете на света. Да последваме примера на това цветче и примера на всички хора, които Църквата нарича светии, и да обичаме всички, дори и тези, които ни презират.

Честит празник! Христос воскресе!

Всички:

Во истину восскресе!

*Приказката е адаптирана от Мария СТОЙКОВА (учител по СИП – Религия) за СОУ „Св. Климент Охридски“, гр. Аксаково за конкретен клас. Сценарият може да бъде променен според условията